— Спря ли му часовника?
— Не — изхленчи тя. — Не го спрях.
— Не? — Той едва се удържаше да не изкрещи.
Изпепели я с поглед, после се завъртя към публиката и остави устата си автоматично да довърши призива, докато пръстите му играеха по пушките.
— Доброволци, моля!
— Спрете представлението — тихо извика вещицата, кършейки ръце.
— Представлението продължава, проклета да си — изсъска свирепо той. — Дважди, трижди проклета и още по-лошо.
И Дарк тайно ощипа, ухапа с пръсти татуираната върху китката му сляпа жена в черно.
Вещицата се сгърчи, хвана се за гърдите, изстена, заскърца със зъби.
— Милост! — глухо пошушна тя.
Тълпата мълчеше.
Мистър Дарк бързо кимна.
— След като няма доброволци… — Той почеса илюстрованата си китка. Вещицата потрепери. — Ще отменим последния номер и…
— Ето един доброволец!
Тълпата се завъртя.
Мистър Дарк трепна, после бързо попита:
— Къде?
— Тук.
Далече, в самия край на тълпата, се вдигна една ръка и човешкото множество се разтвори пред нея.
Мистър Дарк видя съвсем ясно самотния мъж, застанал там.
Чарлс Холуей, гражданин, баща, замислен съпруг, нощен скиталец и чистач в градската библиотека.
47.
Одобрителните възгласи на тълпата заглъхнаха.
Чарлс Холуей не помръдна.
Чакаше пътеката към платформата да се разчисти напълно.
Не виждаше израженията на уродите, застанали горе. Очите му плъзнаха из навалицата и откриха Огледалния лабиринт — пустотата на забравата, подмамваща с десет хиляди милиона светлинни години, изпълнени с отражения и контраотражения, преобърнати и двойно преобърнати, потъващи към дълбините на нищото, пропадащи с главата надолу към нищото, летящи стремглаво към още по-ужасяващи бездни от нищо.
И все пак нямаше ли ехо от две момчета в сребристия прах по гърба на всяко огледало? Дали наистина долавяше, ако не с очи, то поне с трепетните връхчета на миглите, как са минали, как чакат отвъд, топъл восък между студения, чакат да бъдат навити с пружината на ужаса и да побягнат панически?
Не, каза си Чарлс Холуей, недей да мислиш. Време е да приключваш!
— Идвам! — извика той.
— Виж им сметката, дядка! — рече някакъв мъж.
— Да — отвърна Чарлс Холуей. — Непременно.
И тръгна напред през тълпата.
Вещицата бавно се завъртя, хипнотизирана от идващия през нощта доброволец. Клепачите й трепкаха под тъмните очила, напъваха здраво зашитите восъчни конци.
Цял облян от гъмжилото на илюстрациите, мистър Дарк се приведе от платформата и доволно облиза устни. Мислите се въртяха като огнени фойерверки в очите му — бързо, бързо, какво, какво, какво!
А застаряващият чистач залепи на лицето си широка усмивка като бели пластмасови зъби от карнавален комплект и продължи да крачи напред, и тълпата се разтваряше като морето пред Мойсей, затваряше се отзад, а той се питаше: какво да правя? Защо съм тук? Ала крачката му оставаше твърда.
Кракът на Чарлс Холуей докосна първото стъпало на платформата.
Вещицата тайно потрепери.
Мистър Дарк усети тази тайна и рязко се озърна. Бързо посегна да сграбчи здравата дясна ръка на този петдесет и четири годишен мъж.
Но петдесет и четири годишният мъж поклати глава и не пожела нито да се ръкува, нито да приеме някаква помощ.
— Благодаря, не.
От платформата Чарлс Холуей помаха с ръка на хората.
Изпращяха редки аплодисменти.
— Но… — Мистър Дарк бе смаян. — Лявата ви ръка, сър, няма как да стреляте с пушка, ако използвате само едната ръка.
Чарлс Холуей пребледня.
— Ще го направя — каза той. — С една ръка.
— Ура! — провикна се долу едно момче.
— Давай, Чарли! — викна мъжът зад него.
Мистър Дарк се изчерви, чувайки смеха и все по-силните ръкопляскания на тълпата. Вдигна ръце, за да отблъсне вълната освежаващи звуци, бликаща като дъжд от хората.
— Добре, добре! Нека видим дали може да го направи!
С груби движения Илюстрования човек грабна пушка от стойката и я хвърли напред.
Тълпата ахна.
Чарлс Холуей се приведе. Вдигна дясната си ръка. Пушката плясна дланта му. Той стисна пръсти. Пушката не падна. Държеше я здраво.
Публиката задюдюка, освирка мистър Дарк заради лошото поведение и това го накара за миг да се извърне и мислено да се изругае.
Широко усмихнат, бащата на Уил вдигна пушката.
Тълпата изрева.
И докато вълната от ръкопляскания връхлиташе, разбиваше се в брега и пак отстъпваше, той отново погледна към лабиринта, където невидимите, но ясно доловими сенчести силуети на Уил и Джим бяха вмъкнати сред титанични бръсначи от разкриване и илюзия. После набързо плъзна поглед по хипнотичните очи на мистър Дарк и се втренчи в разтрепераната, зашита и сляпа жрица на нощта, която отстъпваше все по-назад и по-назад. Вече беше в края на платформата и нямаше накъде да отстъпва, притиснала гръб в червено-черната мишена.