— Момче! — извика Чарлс Холуей.
Мистър Дарк настръхна.
— Трябва ми млад доброволец, за да ми помогне да държа пушката! — продължи Чарлс Холуей. — Ела, момче, което и да си!
Няколко момчета в тълпата запристъпваха от крак на крак.
— Момче! — извика Чарлс Холуей. — Чакай. Синът ми е някъде там. Той е доброволец, нали, Уил?
Вещицата вдигна ръка да опипа формата на тази дързост, бликаща от петдесет и четири годишния мъж като треска. Мистър Дарк се завъртя, сякаш го улучи куршум.
— Уил! — викна бащата.
Уил седеше неподвижно във восъчния музей.
— Уил! — извика отново баща му. — Идвай, момче!
Тълпата се озърна наляво, надясно, назад.
Никакъв отговор.
Уил седеше във восъчния музей.
Мистър Дарк наблюдаваше всичко това с известна доза уважение, мъничко възхищение и лека тревога; той сякаш чакаше също като бащата на Уил.
— Уил, ела да помогнеш на стареца си! — викна шеговито мистър Холуей.
Уил седеше във восъчния музей.
Мистър Дарк се усмихна.
— Уил! Уили! Ела тук!
Никакъв отговор.
Мистър Дарк се усмихна широко.
— Уили, не чуваш ли своя старец?
Мистър Дарк престана да се усмихва.
Защото последните думи принадлежаха на един господин от тълпата.
Хората се разсмяха.
— Уил! — подвикна една жена.
— Уили! — обади се друга.
— Ехо! — някакъв господин с брада.
— Излизай, Уилям! — момче.
Хората пак се разсмяха, побутнаха се с лакти.
Чарлс Холуей викаше. Хората викаха. Гласът на Чарлс Холуей бе глас в пустиня. Гласът на хората бе глас в пустиня.
— Уил! Уили! Уилям!
В огледалата сновеше сянка.
Вещицата се обля в пот.
— Там!
Тълпата престана да вика.
Чарлс Холуей се задави с името на сина си и млъкна.
Защото Уил стоеше на входа на лабиринта като восъчна фигура, в каквато почти се беше превърнал.
— Уил — тихо го повика баща му.
От звука на този глас вещицата пак се обля в пот.
А бащата протегна на момчето пушката като пръчка и го изтегли на сцената.
— Ето я здравата ми лява ръка! — обяви той.
Уил нито видя, нито чу как над тълпата се надигнаха бурни, предизвикателни ръкопляскания.
Мистър Дарк не бе помръднал, макар че Чарлс Холуей го виждаше как през цялото време пали и зарежда в главата си оръдейни заряди; ала всеки заряд само съскаше и гаснеше. Мистър Дарк не можеше и да предположи с какво си имат работа. Впрочем Чарлс Холуей също нямаше ни най-малка представа. Сякаш година подир година бе писал тази пиеса за себе си нощем в библиотеката, бе я научил наизуст и после разкъсал, а сега не помнеше за какво е ставало дума. Разчиташе на тайните открития в собствената си душа, надяваше се да действа в зависимост от обстоятелствата, да свири по слух… не, не по слух, а със сърце и душа! Ами… сега?!
От блясъка на зъбите му вещицата сякаш ослепя още повече! Невъзможно! Тя трескаво вдигна ръка към очилата, към зашитите си клепачи!
— Елате по-близо всички! — извика бащата на Уил.
Тълпата се струпа напред. Платформата се превърна в остров. Хората бяха морето.
— Наблюдавайте мишената!
Вещицата се топеше в дрипите си.
Илюстрования човек погледна наляво, но не намери утеха от Скелета, който просто изглеждаше още по-мършав; не откри утеха и от джуджето отдясно, което тънеше в своята идиотска лудост.
— Куршумът, ако обичате! — любезно помоли бащата на Уил.
Хилядите илюстрации по трепкащите конски мускули не го чуха. Тогава защо да го чуе мистър Дарк?
— Ако обичате — повтори Чарлс Холуей. — Куршумът. За да прострелям онази бълха върху брадавицата на старата циганка.
Уил стоеше неподвижно.
Мистър Дарк се поколеба.
В разбуненото човешко море цъфнаха усмивки — тук, там, сто, двеста, триста бели усмивки, сякаш лунната гравитация люлееше водите. Приливът прииждаше.
Като в забавен кадър Илюстрования човек подаде куршума. Дългата му ръка, трептяща като меласа, спря за миг пред момчето да види дали то ще забележи. Момчето не забеляза.
Бащата пое куршума.
— Можете да го бележите с инициалите си — каза мистър Дарк. Така беше по правилата.
— Не, с нещо повече!
Чарлс Холуей вдигна ръката на сина си и го накара да държи куршума, а самият той извади със здравата си ръка джобно ножче и изряза върху оловото странен символ.