Какво става? — помисли си Уил. Знам какво става. Не знам какво става. Какво!?
Мистър Дарк видя върху куршума лунен сърп, не намери нищо нередно в това, зареди пушката и грубо я хвърли към бащата на Уил, който пак сръчно я улови.
— Готов ли си, Уил?
Свежото като праскова лице на момчето кимна едва забележимо.
Чарлс Холуей хвърли последен поглед към лабиринта и си помисли: Джим, там ли си още? Приготви се!
Мистър Дарк се завъртя да укроти, да утеши, да успокои старата си прашна приятелка, но рязко спря, като чу металния трясък — бащата на Уил отваряше пушката и вадеше куршума, за да го покаже на публиката. Изглеждаше съвсем истински, но той бе чел преди години, че се използва фалшив куршум от твърд восък с цвят на стомана. При изстрела восъкът се разпада в цевта на пушек и изпарения.
Точно в този момент Илюстрования човек, който някак се бе изхитрил да размени куршумите, пъхаше истинския белязан куршум в треперещите пръсти на вещицата. Тя щеше да го скрие под бузата си. След изстрела щеше да се отметне от въображаем удар, а после да покаже куршума, хванат между прогнилите й жълти зъби. Оркестър, туш! Аплодисменти!
Илюстрования човек вдигна очи и видя Чарлс Холуей с отворената пушка и восъчния куршум. Но вместо да разкрие какво знае, мистър Холуей само каза:
— Хайде да издълбаем белега малко по-ясно, нали, момчето ми?
И докато момчето държеше куршума в безчувствената си ръка, той беляза този нов, чист восъчен куршум със същия тайнствен полумесец, после го зареди в пушката.
— Готови?!
Мистър Дарк погледна вещицата.
Тя се поколеба, после кимна едва-едва.
— Готови! — обяви Чарлс Холуей.
А наоколо бяха шатрите, развълнуваната тълпа, обляната в студена пот вещица, скритият Джим, една древна мумия, все още обгърната от синия пламък на електрическия стол, и въртележката, очакваща представлението да свърши, тълпата да се разотиде и панаирът да си разчисти сметките с момчетата и чистача, ако успее да го хване незабелязано.
— Уил — каза спокойно Чарлс Холуей, докато вдигаше внезапно натежалата пушка. — Рамото ти ще ми бъде опора. Хвани леко с една ръка пушката през средата. Хвани я, Уил. — Момчето вдигна ръка. — Точно така, синко. Когато кажа „задръж“, затаяваш дъх. Чу ли ме?
Главата на момчето трепна в недоловимо кимване. То спеше. Сънуваше. Сънят беше кошмарен. Сънуваше ето това.
А в следващата част от съня баща му извика:
— Дами! Господа!
Илюстрования човек стисна юмрук и смачка в дланта си изображението на Уил като цвете.
Уил се завъртя.
Пушката падна.
Чарлс Холуей се престори, че не забелязва.
— Сега двамата с Уил, който ще ми бъде вместо лява ръка, ще изпълним единствения в света, най-опасния, а нерядко и смъртоносен трик Ловец на куршуми!
Аплодисменти. Смях.
Петдесет и четири годишният чистач смъкна от гърба си тежестта на годините и бързо подпря пушката върху потрепващото рамо на момчето.
— Чуваш ли ме, Уил? Слушай! Това си е между нас!
Момчето се вслуша. Момчето се успокои.
Мистър Дарк стисна юмрук.
Лек гърч разтърси Уил.
— Ще ги улучим право в десетката, нали, момчето ми! — каза баща му.
Нови смехове.
И момчето наистина стана много спокойно под пушката, опряна на рамото му, и мистър Дарк стисна с всичка сила свежото лице, сгушено в плътта на дланта му, ала момчето оставаше безметежно сред неспирния смях, а баща му поддържаше настроението:
— Покажи зъбите си на дамата, Уил!
Уил показа зъбите си на жената пред мишената.
В лицето на вещицата не остана и капка кръв.
Сега и Чарлс Холуей показа зъбите си, макар да не бяха много за показ.
И зимата се всели във вещицата.
— Леле! — възкликна някой сред публиката. — Велика е. Вижте я само как се преструва на уплашена! Гледайте!
Гледам, помисли си бащата на Уил. Безполезната лява ръка висеше край тялото му, дясната докосваше спусъка, лицето му се привеждаше към мерника, а синът му държеше пушката безпогрешно насочена към центъра на мишената и лицето на вещицата пред него, и последният миг дойде, и в затвора на пушката имаше восъчен куршум, а какво може да стори един восъчен куршум? Куршум, който се разпада при изстрела — каква полза от него? Защо бяха тук, какво можеха да направят? Глупаво, глупаво!
Не! — помисли си бащата на Уил. Престани!
Той прогони съмненията.
Усети как устните му изричат беззвучни думи.
Но вещицата чу какво казва.
През затихващия смях, преди топлият звук да изчезне напълно, той безмълвно оформи с устните си следните думи:
Полумесецът, който изрязах върху куршума, не е полумесец.
Това е моята усмивка.