Уил огледа вратата, шатрите, мрака, небето, в което се разгаряше нова светлина.
— Бог да благослови луната.
Хванати здраво ръка за ръка, те излязоха през вратата.
Сякаш за да ги приветства, вятърът мощно размаха брезента на шатрите като прокажени криле на праисторически летящи чудовища.
51.
Тичаха през сенки с мирис на урина, тичаха през чистата ледена миризма на луната.
Пред тях калиопата съскаше, тракаше, пискаше.
Музиката! — помисли си Уил. Напред ли свири, или назад?
— Накъде? — прошепна тате.
Уил посочи с ръка.
— Оттук!
На сто метра от тях, отвъд сенчестите грамади на шатрите, в небето литна сноп сини искри, после пак притъмня.
Мистър Електрико! — помисли си Уил. Сто на сто се опитват да го преместят! Да го качат на въртележката, пък да става каквото ще! А ако го съживят, божичко, тогава двамата с Илюстрования човек ще връхлетят побеснели срещу нас с тате! А Джим? Е, какво може да се каже за Джим? Веднъж е така, друг път иначе… а тази вечер? На чия страна ще застане в крайна сметка? На наша страна! Старият верен Джим! На наша, разбира се! Но Уил изтръпна. Дали приятелите остават завинаги? Дали можеш за вечни времена да разчиташ на тяхната топлина, близост и обич?
Уил се озърна наляво.
Джуджето чакаше неподвижно, сгушено между гънките на брезента.
— Тате, гледай — тихо подвикна Уил. — Виж и там… Скелета!
Малко по-напред се извисяваше като мъртво дърво високият мъж, цял от мраморни кости и египетски папируси.
— Уродите… защо не ни спират?
— Страх ги е.
— От нас?!
Бащата на Уил се приведе и надникна иззад една празна клетка.
— Така или иначе, те сами за нищо не стават. И видяха какво се случи с вещицата. Друг отговор няма. Погледни ги.
Из цялата ливада уродите стърчаха неподвижно като стълбовете на шатрите, криеха се в сенките, чакаха. Какво чакаха? Уил преглътна с усилие. Може би изобщо не се крият, а заемат позиции в очакване на схватката. Когато дойде времето, мистър Дарк ще извика и тогава… просто ще ни обкръжат. Но времето не е дошло. Мистър Дарк е зает. Значи? Значи, помисли си Уил, трябва да се погрижим никога повече да не извика.
Краката на Уил се плъзгаха през тревата.
Бащата на Уил вървеше отпред.
Уродите ги гледаха с очи от лунно стъкло.
Калиопата промени мелодията. Нежна, печална музика долетя иззад шатрите и се разля над реката от мрак.
Върти се напред! — помисли си Уил. Да! Преди малко се въртеше назад. Но сега спря и пак се завъртя, само че напред. Какво е намислил мистър Дарк?
— Джим! — изтръгна се от гърдите му.
Тате го разтръска.
— Шшшт!
Но името се бе търкулнало от устата му само защото чуваше калиопата да възпява златните бъдни години и усещаше как топлото привличане дърпа скрития нейде Джим, бодрите ноти на изгрева го разтърсват и той се пита какво ли е да бъдеш на шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет години, а после, о, после на деветнайсет и накрая — съвсем невероятно! — на двайсет! Мощният вятър на времето навяваше в бронзовите тръби чудесна, весела лятна мелодия и като я чу, дори Уил побягна към музиката, която се разрастваше като дърво, отрупано със зрели слънчеви плодове…
Не! — помисли си той.
И вместо това застави нозете си да пристъпват според собствения му страх, да подскачат по неговата мелодия — тананикане с вцепенено гърло и стегнати дробове, което разтърсваше костите на главата му и заглушаваше песента на калиопата.
— Там — тихо каза тате.
И двамата видяха отпред между шатрите да минава нелепо шествие. Като мрачен султан в паланкин, една смътно позната фигура се возеше в стол, носен върху раменете на тъмни силуети с всякакви размери и форми.
Като чу гласа на тате, шествието трепна, после побягна напред.
— Мистър Електрико! — каза Уил. — Носят го към въртележката.
Шествието изчезна.
Отпред се издигаше шатра.
Уил хвана баща си за ръката и изтича настрани.
— Насам!
Калиопата свиреше нежно. Да привлече Джим, да подмами Джим.
А когато пристигне шествието с Електрико?
Музиката ще засвири назад, въртележката ще се завърти обратно, за да смъкне мъртвата кожа, да освежи годините му!
Уил се препъна, падна. Тате го вдигна.
И тогава…
Отпред избухнаха човешки крясъци, лай, хленч, вой, като че всички бяха паднали. Цяла тълпа от същества с осакатени гърла се жалваше хорово с протяжни стонове, вопли, тръпнещи въздишки.