— Джим! Хванали са Джим!
— Не… — промърмори Чарлс Холуей и добави загадъчно: — Може би Джим е хванал тях… или пък ние.
Двамата заобиколиха последната шатра.
Вятърът хвърли прах в лицата им.
Уил закри с длани очите и ноздрите си. Прахът беше като древна подправка, като изгорели кленови листа, имаше яркосин цвят и бавно се сипеше към земята. Малки вихрушки прах се въртяха в собствените си сенки и полепваха по шатрите.
Чарлс Холуей кихна. Отпред няколко фигури подскочиха и побягнаха от някакъв преобърнат, килнат предмет, изоставен на половината път между последната шатра и въртележката.
Това бе електрическият стол, с провиснали ремъци от подлакътниците и краката, и изкривена метална шапка в горния край.
Уил се обърка.
— Но къде е мистър Електрико? Искам да кажа… мистър Кугър!?
— Ами точно това трябва да е бил той.
— Кое трябва да е бил той!
Но отговорът бе навсякъде около Уил, сипеше се по алеята на малки прашни вихрушки… изгорялата подправка, есенният аромат, който ги посрещна, когато излязоха иззад ъгъла.
Решили са да опитат, пък да става каквото ще, помисли си Чарлс Холуей. Представи си ги как тичат в последните секунди, как мъкнат през тревите древната торба с прах и кокали върху изключения електрически стол — може би само един от многото опити да раздухат, да насърчат и запазят живота в купчинката мъртва материя, люспи ръжда и гаснещи въглени, които никакъв вятър не може да разпали отново. Ала е трябвало да опитат. Колко пъти през последните двайсет и четири часа са тичали с това начинание само за да спрат панически дейността си, защото всяко сътресение, дори най-лекият дъх е застрашавал да разруши престарелия Кугър на купчинка кайма и плява? По-добре да го оставят стегнат върху топлия електрически стол като постоянен експонат, като вечно действащо зрелище за зяпналата публика, а по-късно да опитат още веднъж, особено сега, когато лампите са изгаснали и тълпата се е оттеглила пред прииждащия мрак, трябвало е да опитат, защото се боят от една усмивка върху куршум и им трябва предишният Кугър — висок, с пламтяща коса и изпълнен със земетръсна енергия. Но някъде преди двайсет или десет секунди последното лепило не издържало, последните струйки живот отлетели на свобода и нелепата мумифицирана кукла се разпаднала на облаци прах и ноемврийски листа, възвестяващи по вятъра за победата на смъртта. Овършан след последната жътва, мистър Кугър се бе превърнал в милиард ситни пергаментови петънца, остатъци от древни ръкописи, танцуващи из ливадите. Също като прашна експлозия в стар житен силоз — имаше го и вече го няма.
— О, не, не, не, не, не — шепнеше някой.
Чарлс Холуей докосна ръката на Уил.
Уил млъкна. През последната минута и той бе мислил същото като баща си — за шествието с безжизненото тяло, разсипаното костно брашно и минералния прах, наторил тревите наоколо…
Сега оставаше само празният стол и последните слюдени искрици, ситни прашинки, покриващи ремъците като светулки. А уродите, които бяха мъкнали това бароково приспособление, бягаха и се криеха в сенките.
Накарахме ги да бягат, помисли си Уил, но нещо му подсказа, че греши.
Не. Не нещо. Някой.
Изоставената празна въртележка се въртеше този път сякаш сама за себе си. Напред.
Но между падналия стол и въртележката стоеше самотна фигурка. Урод ли беше? Не…
— Джим!
Тате го блъсна с лакът и Уил млъкна.
Джим, помисли си той.
А къде беше сега мистър Дарк?
Някъде. Защото той бе включил въртележката, нали? Да! За да ги примами, да примами Джим и… какво още? Но сега нямаше време, защото…
Джим обърна гръб на падналия стол и бавно тръгна към безплатното, много безплатното возене.
Отиваше там, където открай време знаеше, че трябва да бъде. Като ветропоказател в бурно време бе трептял ту насам, ту натам, колебливо се бе обръщал към ясни хоризонти и топли посоки само за да се врътне накрая и като сомнамбул да затрепти в привличането на блестящия бронз и летния марш на музиката. Не можеше да откъсне очи.
Крачка по крачка Джим вървеше към въртележката.
— Спри го, Уил — каза бащата.
Уил побягна.
Джим вдигна дясната си ръка.
Бронзовите стълбове прелитаха покрай него към бъдещето, разтегляха плътта като сироп, изпъваха костите като карамел, слънчевият метал обгаряше бузите му, заостряше очите му като кремък.
Джим посегна. Бронзовите пръти звънко затракаха по ноктите му, засвириха своя тиха мелодия.
— Джим!
Бронзовите пръти прелитаха и разсичаха нощта с жълт изгрев.