Музиката бликна високо като бистър фонтан.
Иииииииииииииии.
Джим отвори уста със същия вик.
— Иииииииииииииии!
Един бронзов прът плесна дланта на Джим и отлетя.
Нов бронзов прът плесна дланта му. Този път тя залепна за него.
Китката последва пръстите, ръката последва китката, рамото и тялото последваха ръката. Потънал в непробуден сън, Джим се изтръгна от своите земни корени.
— Джим!
Уил посегна, усети как краката на Джим се изплъзват от пръстите му.
Джим се завъртя през очакващата нощ в огромен и мрачен летен кръг. Уил тичаше подир него.
— Джим, слизай! Джим, не ме изоставяй тук!
Подмятан от центробежната сила, Джим стискаше пръта с една ръка, въртеше се, а по някакъв самотен, изгубен и последен инстинкт другата му ръка се разперваше да улови вятъра, водена от една малка негова частица — онази светла, отделна частица, която все още помнеше дружбата.
— Джим, скачай!!
Уил посегна да сграбчи тази ръка, не успя, препъна се, едва не падна. Първата гонка беше загубена. Джим трябваше да направи една обиколка сам. Уил стоеше и чакаше следващото връхлитане на конете и момчето, което вече не беше съвсем момче.
— Джим! Джим!
Джим се събуди! Насред обиколката по лицето му се изписваше ту юли, ту декември. Той стискаше пръта и крещеше от отчаяние. Искаше и не искаше. Желаеше, отхвърляше, отново желаеше страстно, понесен в полет по вълшебната топла река от вятър и бляскав метал, препуснал върху юлски и августовски коне, чиито копита тъпчат въздуха като зрял плод, очите му пламтяха. Притисна език към зъбите си и изпъшка от безнадеждност.
— Джим! Скачай! Тате, спри машината!
Чарлс Холуей се завъртя и видя контролното табло на петнайсет метра от себе си.
— Джим! — В ребрата на Уил се впиваше болка. — Не мога без теб! Върни се!
Нейде далече, на отвъдната страна на въртележката, препускаща все по-бързо в нощта, Джим се бореше със собствените си ръце, с пръта, с обруленото от вятъра пътешествие, с гъстеещата нощ, със звездния кръговрат. Пускаше пръта. Пак го сграбчваше. А дясната му ръка все така се протягаше назад и навън, молейки Уил за последната му капчица сила.
— Джим!
Джим изскочи иззад завоя. Там, долу, на мрачната нощна гара, от която влакът му вече потегляше завинаги сред вихрушка конфети от продупчените билети, той видя Уил — Уили — Уилям Холуей, негов млад другар, млад приятел, който щеше да изглежда още по-млад в края на пътешествието, не просто млад, а непознат! Смътен спомен от отминали времена на далечна година… но сега това момче, този приятел, този по-млад приятел тичаше подир влака и протягаше ръка. Да се качи ли молеше? Канеше го да слезе? Кое от двете?!
— Джим! Помниш ли ме?
Уил се хвърли в последен скок. Пръсти докоснаха пръсти, длан докосна дланта.
Пребледнялото, студено лице на Джим гледаше отгоре.
Уил препускаше подир въртящата се машина.
Къде беше тате? Защо не я спираше?
Ръката на Джим беше топла, позната, добра ръка. Тя стисна неговата. Той се вкопчи в нея с вик.
— Джим, моля те!
Уил дърпаше. Джим дърпаше. Хванат в капан, Уил усети как през ръката му прелита юлска жега. Тя бе като животинче, което Джим държеше и галеше, за да се вози с него напред, в кръг, към други времена. Значи тази ръка, отпътувала далече напред, щеше да стане чужда за Уил, нощем щеше да знае неща, за които той, свит под завивките, може само да се досеща. Четиринайсетгодишно момче с петнайсетгодишна ръка! Джим я държеше! Стискаше здраво, не искаше да я пусне! А лицето на Джим, беше ли вече по-старо след това пътешествие в кръг? Беше ли вече на петнайсет, навлязъл в шестнайсетата година?
Уил дърпаше в едната посока. Джим в другата.
Уил падна върху машината.
Двамата се въртяха в нощта.
Сега целият Уил се возеше със своя приятел Джим.
— Джим! Тате!
Колко лесно би било просто да стои, да се вози, да обикаля с Джим, щом не може да го свали. Просто да го остави на мира и да се вози, ех, как да се вози! Из тялото му бликаха сокове, заслепяваха го, барабаняха в ушите му, изстрелваха електрически заряди през слабините…
Джим крещеше. Уил крещеше.
Пропътуваха половин година през прелитащия топъл мрак на овощните градини, преди Уил да сграбчи здраво ръката на Джим, да събере смелост да скочи от толкова много обещания, толкова много чудесни години на растеж, да полети надолу с размахани ръце и крака, да повлече Джим подир себе си. Но Джим не можеше да пусне пръта, не можеше да се откаже от пътешествието.
— Уил!
Разкъсван между машината и приятеля, стиснал и двете с по една ръка, Джим изкрещя.
Викът бе като раздиране на плат или плът.