— Зъл! — изпъшка сгърченото момче. — Ти си зъл!
— Зъл? — Бащата на Уил се разсмя и момчето се задърпа още по-яростно, сякаш звукът жилеше като оса, дереше като къпина. — Зъл? — Ръцете на мъжа бяха мухоловка, залепнала за дребните кости. — Странно е да го чуя тъкмо от теб, Джед. Но навярно така изглежда. Доброто е зло за злото. Затова ще ти сторя само добро, Джед. Просто ще те прегръщам и ще гледам как сам се тровиш. Ще ти сторя добро, Джед, мистър Дарк, господин собственик, момче, и няма да спра, докато не ми кажеш какво му е на Джим. Събуди го. Освободи го. Дай му живот!
— Не мога… не мога… — Гласът на момчето пропадаше в кладенеца на тялото му, заглъхваше все по-далече и по-далече. — … не мога…
— Тоест не искаш?
— … не мога…
— Добре, момче, добре, тогава ето така, и така, и така…
Отстрани приличаха на баща и син след дълга раздяла, прегърнати здраво, още по-здраво, мъжът вдигна наранената си ръка да погали изкривеното от страх личице, а тълпата, гъмжилото от илюстрации се разтрепери и хукна насам-натам в микроскопични атаки, приключващи още преди да започнат. Безумно разширените очи на момчето се впиха в устните на мъжа. То видя там странната и някак красива усмивка, хвърлена тази вечер като опрощение срещу вещицата.
Мъжът прегърна момчето още по-силно и си помисли: Злото има само онази сила, която му даваме. Аз не ти давам нищо. Аз взимам. Умирай от глад. Умирай. Умирай.
Двете кибритени пламъчета в очите на момчето трепнаха и изгаснаха.
Момчето се свлече заедно с цялата си потресена, измъчена менажерия, цялото сборище от невидими, но съвсем реални чудовища.
Би трябвало да отекне грохот на рухнала планина.
Но се чу само тихо шумолене като от изтърван в праха японски книжен фенер.
53.
Чарлс Холуей дълго остана там. Дишаше дълбоко до болка и гледаше малкото тяло. Сенките пърхаха и танцуваха по всички брезентови улички, където всевъзможни на ръст хора и уроди, облечени в плътта на собствените си страхове и грехове, се вкопчваха в прътите и стенеха от ужас и смайване. Някъде Скелета излезе на светло. Някъде другаде джуджето почти разбра кой е и изтича като рак от пещерната тъма да гледа, примигвайки, как Уил притиска гърдите на Джим, как бащата на Уил се е привел изтощен над неподвижната фигурка на безмълвното момче, а въртележката се върти все по-бавно и по-бавно, най-сетне спира и се полюшва като ферибот сред вълните от разлюляна трева.
Панаирът бе като едно огромно мрачно огнище, озарено от прииждащи въгленчета, защото сенките идваха да впият огнените си погледи в сцената около въртележката.
Там, под лунната светлина, лежеше илюстрованото момче на име Дарк.
Там лежаха убити дракони, рухнали кули, чудовища от сумрачни епохи сред купища ръждиви монети, смачкани птеродактили като аероплани от стари и вечно безсмислени войни, ракообразни с изумруден цвят, изоставени върху бял пясъчен плаж, откъдето отстъпва приливът на живота, всички, всички илюстрации се променяха, трептяха, съсухряха се заедно с дребната изстиваща плът. Наглото намигване на окото пъп видя себе си и ахна, гръдното зърно — зеница на тръбящ мастодонт — ослепя и изрева от ярост пред слепотата; всички картинки на високия мистър Дарк се бяха смалили като миниатюрна бродерия, наметната и разпъната върху тънките момчешки кости.
От сенките излязоха още уроди и лицата им имаха цвета на смачканите легла, където мнозина от тях бяха загубили битката за душата си. Бавно и любопитно те обикаляха в кръг около Чарлс Холуей и неговия рухнал товар.
Уил отчаяно сгъваше и разгъваше ръцете на Джим, опитвайки да го съживи. Не се боеше от мрачните наблюдатели — нямаше време за тях, А дори и да имаше време, усещаше, че тия уроди вдъхват нощта така, сякаш от години не са имали достъп до тъй чист и прекрасен въздух.
А пред очите на Чарлс Холуей, пред лъскавите лисичи очи, пред влажните рачешки очи, пред залепналите от слуз очи в далечината, момчето, което някога бе мистър Дарк, бавно изстиваше и смъртта събаряше подпорите на кошмарите и картинките, а мъгливите мълнии на рисунъка, намотани, приведени или извисени като страховити знамена на изгубена война, почваха да изчезват една по една от проснатото малко телце.
Уродите се озъртаха плахо, защото луната изведнъж бе изгряла напълно и сега можеха да виждат; те разтриваха ръце, сякаш от тях бяха паднали вериги, разтриваха вратове, сякаш от прегърбените им плещи бе паднал непосилен товар. Излезли с несигурна крачка след дълго лежане в гроба, те примигваха и не можеха да повярват, че до спрялата въртележка лежи причината за всичките им страдания. Ако смееха, биха се привели да плъзнат с трепет ръце по устата, станала изведнъж прекрасна в смъртта, по мраморното чело. Но засега само гледаха зашеметени как техните портрети, самата същина на тяхната алчност, злоба и отровна вина, изумрудените изображения на самозаслепените им очи, самоуловените им тела — как всичко това се топи малко по малко върху нищожната снежна купчинка. Ето, стопи се Скелета! Ето, Джуджето притича настрани като краб и изчезна! Ето, Пияча на лава се сбогува с есенната плът, последва го черният Екзекутор от лондонското пристанище, ето, излетя и изчезна живият балон Авоардюпоа Великолепни — разтвори се в чистия въздух! Ето, бягаха групички и тълпи, а смъртта изчистваше докрай платното на мъртвото тяло.