Сега пред тях лежеше обикновено мъртво момче без нито една картинка по кожата. Лежеше и гледаше звездите с изцъклените очи на мистър Дарк.
— Аххххх…
Странните хора в сянката едновременно въздъхнаха от облекчение.
Може би калиопата издаде последен повелителен крясък. Може би горе в облаците се размърда задрямала гръмотевица. Изведнъж всичко се завъртя. Уродите се разбягаха. На север, на юг, на изток, на запад, освободени от шатри, господари, мрачни закони, и най-вече освободени един от друг, те бягаха като прасета албиноси, като глигани без бивни и подмятани от буря боклуци.
И сякаш тичайки, всеки от тях дръпна въже или изтръгна колче.
Защото сега небето се разтресе от пагубен дъх, от шепот и трополене на падащ мрак — шатрите рухваха.
Със змийско съскане и гърчове на нападащи кобри, въжетата безумно се премятаха, плъзгаха, стрелкаха и косяха тревата с камшични удари.
Въжената мрежа на главната шатра на уродите се сгърчи, разсипа кости, спадна от бронтозавърското си великолепие до среден размер, от среден до дребен. Всичко се люшкаше пред неминуемото падение.
Шатрата на менажерията се сгъна като черно испанско ветрило.
Други по-малки шатри рухнаха под вятъра из ливадите като забулени фигури.
И тогава най-сетне шатрата на уродите, огромното и печално летящо влечуго майка, се свлече след миг колебание сред водопад от обезумял въздух, пусна на свобода триста конопени змии, с трясък разхлаби черните странични опори да се отронят като зъби от челюстта на циклоп, запляска из въздуха с цели декари плесенясали криле, като че се опитваше да отлети, ала бе прикована към земята и трябваше да се подчини на простичките закони на гравитацията, трябваше да се сгромоляса от собствената си тежест.
От огромната шатра бликна горещ дъх на земя, на конфети, които са били стари още преди да прокопаят каналите на Венеция, и аромат на розов захарен памук като вехта наметка от щраусови пера. Рухвайки, шатрата се белеше; скърбеше, въздишаше за изгубената плът, докато накрая високите греди в гръбнака на погубеното чудовище паднаха с три топовни гърмежа.
Вятърът напяваше идиотска песничка в тръбите на калиопата.
Влакът чакаше сред полето като забравена играчка.
Върху последните оцелели стълбове портретите на уродите размахаха високо ръце, после се запремятаха към земята.
Край въртележката бе останал единствено Скелета. Той се наведе, вдигна телцето на порцелановото момче, което някога беше мистър Дарк, и се отдалечи през полето.
В един кратък миг Уил видя как мършавият човек и товарът му изчезват зад хълмовете по дирите на отминалото карнавално надбягване.
Уил въртеше лице ту насам, ту натам, привличан от бързото падане, шумотевицата, смъртта, бягството на душите. Кугър, Дарк, Скелет, джудже търговец на гръмоотводи, не бягайте, върнете се! Мис Фоли, къде сте? Мистър Крозети, всичко свърши! Успокойте се! Няма страшно! Всичко е наред. Върнете се, върнете се!
Но вятърът изглаждаше дирите им в тревата, а те едва ли щяха да спрат някога, устремени да надбягат самите себе си.
Тогава Уил пак яхна Джим, натисна гърдите му и отпусна, натисна и отпусна, после с трепереща ръка докосна бузата на скъпия си приятел.
— Джим?…
Но Джим беше студен като пресен гроб.
54.
Под студа имаше неуловима топлинка, бялата кожа все още запазваше мъничко цвят, но когато Уил опипа китката на Джим, не усети нищо, а когато притисна ухо към гърдите му, не чу нищо.
— Той е мъртъв!
Чарлс Холуей пристъпи до сина си и неговия приятел, и коленичи да пипне спокойното гърло, нетрепващите ребра.
— Не — озадачено изрече той. — Не съвсем…
— Мъртъв е!
От очите на Уил бликнаха сълзи. Но изведнъж усети, че нещо го удря, поваля, разтръсква.
— Престани! — викна баща му. — Искаш ли да го спасиш?!
— О, тате, късно е!