— Млък! Слушай!
Но Уил плачеше.
Баща му отстъпи и пак го удари. Веднъж по лявата буза. Веднъж по дясната — силно.
Всички сълзи изхвръкнаха от очите на Уил; не остана нито една.
— Уил! — Баща му свирепо посочи с пръст към него и Джим. — Дявол да го вземе, Уили, мистър Дарк и всичките като него обичат плача, Бога ми, обичат сълзите! Мили Боже, колкото повече ревеш, толкова повече се опияняват от солта по брадичката ти. Плачеш ли, изсмукват дъха ти като котки. Ставай! Не стой на колене, по дяволите! Смей се, крещи! Чуваш ли! Викай, Уил, пей, но най-вече се смей! Трябва да се смееш!
— Не мога!
— Трябва! Само това ни остава. Знам! В библиотеката! Вещицата избяга, Боже мой, как бягаше само! Аз я прострелях със смях. С една-единствена усмивка, Уили, нощните хора не могат да я понасят. В нея е слънцето. Те мразят слънцето. Не бива да ги взимаме на сериозно, Уил!
— Но…
— Никакво „но“! Ти видя огледалата! А огледалата без малко да ме вкарат в гроба. Показваха ме прогнил и сбръчкан! Изнудваха ме! Изнудваха мис Фоли, за да се включи във великия поход към Нищото, да придружи глупците, които желаят всичко! Идиотско желание — всичко! Клети нещастни глупци. Досущ като тъпото куче, дето изтървало кокала, за да грабне неговото отражение в езерото. Уил, ти видя — огледалата паднаха до едно. Като мартенски лед. Без камък, пушка, нож, въоръжен само със зъби, език и дробове, аз прострелях онези огледала с чисто презрение! Повалих десет милиона уплашени глупци и оставих истинския човек да се изправи на крака! А сега ставай и ти, Уил!
— Но Джим… — Уил не довърши.
— Той е и тук, и там. Винаги си е бил такъв. Не пропуска нито едно изкушение. Този път стигна твърде далече и може да е загубен. Но той направи усилие да се спаси, нали? Затова нека довършим борбата вместо него. Размърдай се!
Уил замаяно се изправи на крака.
— Тичай!
Уил пак подсмръкна. Тате го зашлеви през лицето. Сълзите се разлетяха като метеори.
— Тичай! Скачай! Викай!
Той блъсна Уил напред, затича след него, бръкна в джоба си, преобърна го наопаки и измъкна някакъв лъскав предмет.
Хармониката.
Тате засвири.
Уил спря и се вгледа в Джим.
Тате го зашлеви по ухото.
— Бягай! Не гледай!
Уил направи крачка.
Тате изсвири нов акорд, дръпна Уил за лактите, вдигна нагоре ръцете му.
— Пей!
— Какво?
— Господи! Каквото и да е!
Хармониката фалшиво засвири „Река Суони“.
— Тате. — Уил пристъпи от крак на крак и поклати глава. Чувстваше се безкрайно уморен. — Смешно е!…
— Естествено! Точно това искаме! Смешен, глупав старец! Смешна хармоника! Фалшива мелодия!
Тате подскочи. Завъртя се като танцуващ жерав. Но все още далеч не бе смешен. Искаше да си пробие път до смешното. Трябваше да разкъса момента!
— Уил, колкото по-шумно, толкова по-смешно, така казват хората! Дявол да го вземе, не ги оставяй да пият сълзите ти и да молят за още! Уил! Не им давай да вземат плача ти, да го преобърнат и да го използват за своя усмивка! Да пукна, ако дам на смъртта да се гизди на празник с моята печал. Не им подхвърляй и троха, Уили, размърдай си кокалите! Дишай! Викай!
Той сграбчи Уил за косата и го разтръска.
— Нищо… смешно…
— Как да няма смешно! Ами аз? Ти! Джим! Всички ние! Цялата тази история! Гледай!
И Чарлс Холуей почна да прави гримаси, да кокори очи, да сплесква носа си, да намига, да подскача като шимпанзе, да танцува с вятъра, да тропа в праха, да отмята с лай глава към луната, влачейки Уил подир себе си.
— Смъртта е смешна, дявол да го вземе! Наведи се, Уил, раз-два-три. Сега мека стъпка. Я попей. Надолу по река Суони… как беше нататък, Уил?… Далече, далече! Ама че гласче имаш, Уил! Тъничко като на момиче. Лястовичка в тенекиена кутия. Скачай, момче!
Уил подскочи, падна долу, бузите му пламнаха, смръщи се, като че бе лапнал лимон. Усети как в гърдите му се надуват балони.
Тате дъхна в сребърната хармоника.
— В Камптаун старците… — изрече Уил.
— Живеят! — изрева баща му.
Троп-троп, подскок, завъртане.
Къде беше Джим? Джим беше забравен.
Тате го гъделичкаше по ребрата.
— … а пък бабичките пеят!
— Ду-да! — изкрещя Уил. — Ду-да! — пропя той, вече в тон.
Балонът растеше. Гърлото му се стегна.
— … гащите им се ветреят!
— О, ду-да-де!
Момче и мъж танцуваха менует.
И насред стъпката нещо се случи.
Уил усети как балонът в него става огромен.
Усмихна се.
Тате видя зъбите му и трепна.
— Какво?
Уил прихна. Изкиска се.