— Какво рече? — попита баща му.
Силата на избухналия топъл балон раздели зъбите на Уил, отметна главата му.
— Тате! Тате!
Той се хвърли напред. Сграбчи ръката на тате. Хукна безумно напред, закрещя, заквака, закудкудяка. Плесна с длани по изтръпналите си колене. Изпод краката му излетя прах.
— О, Сузана!
— За мене…
— … не плачи…
— … ще се върна аз…
— … от прерията…
— … с много злато и…
— Пари!
Хармониката се блъскаше в зъбите, хъхреше, тате хълцаше от смях с присвити очи, въртеше се, подскачаше и блъскаше подметките си една в друга.
— Ха! — Двамата се блъснаха, едва не паднаха, удариха лакти в лакти, чело в чело и от това въздухът взе да излита навън още по-бързо. — Ха! О, Боже, ха! О, Боже, Уил, ха! Нямам сили! Ха!
И сред буйния смях…
Кихавица!
Двамата се завъртяха. Вгледаха се.
Кой лежеше под лунните лъчи?
Джим? Джим Найтшейд?
Наистина ли помръдна? Наистина ли устата му се разтвори, клепачите трепнаха? Наистина ли бузите му поруменяха?
Не гледай! Тате сръчно завъртя Уил за нов танц. Заиграха буйна самба, хармониката изсмукваше нескопосани мелодии от устните на бащата, който подскачаше като щъркел и се перчеше като пуяк. Прескочиха Джим в едната посока, после в другата, като че беше обикновен камък в тревата.
— В кухнята е някой с Дайна! Някой в кухнята седи…
— … знам го аз, о-хо-хо!
Езикът на Джим плъзна по устните.
Те не видяха това. Или се престориха, че не виждат, от страх да не изпуснат мига.
Нататък Джим се справи съвсем сам. Отвори очи. Погледна танцуващите глупаци. Не можеше да повярва. Беше заминал на пътешествие през годините. Сега се връщаше, а нямаше кой да му каже „Здрасти!“ Беше готов да се разплаче, като ги гледаше как се кълчат. Но преди сълзите да бликнат, устата на Джим се изви. От нея излетя колеблив смях. Защото в края на краищата смешният Уил и смешният му стар татко препускаха през ливадата като горили с озадачени лица. Те надвисваха над него, пляскаха с ръце, мърдаха си ушите, привеждаха се да го облеят с пълноводна река от звънък смях, която няма да спре дори ако небето рухне или земята се продъни, смесваха радостта си с неговата, зареждаха го с веселие като с експлозив, като с избухващи пиратки, фойерверки и топовни гърмежи от радост!
А докато гледаше надолу и с наслада разтърсваше кости, Уил си помисли: Джим не помни, че беше мъртъв, затова няма да му кажем, не сега… може би някой ден, но не сега… Ду-да! Ду-да!
Те дори не казаха „Здравей, Джим“, или „Играй с нас“, просто протегнаха ръце, като че преди малко беше изпаднал от вихрения им танц и сега трябва отново да го върнат в рояка. Дръпнаха с всичка сила. Джим полетя. Приземи се и затанцува.
И когато се хванаха ръка за ръка, топла длан за топла длан, Уил разбра, че с крясъци, песни и радост са върнали живата кръв. Бяха измъкнали Джим като новородено, бяха го плеснали по дупето, за да влезе животворният, радостен дъх там, където му е мястото.
После тате се наведе и Уил го прескочи, Уил се наведе и тате го прескочи, и двамата зачакаха прегърбени един зад друг, тананикайки, прекрасно уморени, а Джим преглътна и с всичка сила се втурна напред. Прескочи Уил, но с тате не успя да се справи и тримата паднаха, търкулнаха се в тревата и отекваше кикот на кукумявка, рев на магаре, песен на медни тръби, звън на цимбали, както навярно е било през първата година на Сътворението, преди радостта да напусне Райската градина.
Накрая станаха на крака, потупаха се по раменете, стегнаха колене, разклатиха се и се спогледаха с щастлив блясък в очите, опиянени от покоя като от вино.
А когато се наситиха на усмивките и пламналите си лица, погледнаха през полето.
Черните стълбове на шатрите се трупаха като слонски кости, мъртвите шатри отлитаха като листенца на огромна черна роза.
Единствените будни сред заспалия свят като тройка весели котараци, те с удоволствие се приличаха под хладните лунни лъчи.
— Какво стана? — попита накрая Джим.
— Какво ли не! — провикна се тате.
И пак се разсмяха, но изведнъж Уил прегърна Джим и заплака.
— Хей — заповтаря тихичко Джим. — Хей… хей…
— О, Джим, Джим — промълви задавено Уил. — Завинаги ще си останем приятели.
— Че как иначе.
Джим млъкна.
— Няма нищо — каза тате. — Поплачи си. Измъкнахме се от дебрите. На връщане към вкъщи пак ще се посмеем.
Уил пусна Джим.
Станаха на крака и се спогледаха. Уил погледна баща си с буйна гордост.
— О, тате, тате, ти го направи, ти го направи!
— Не, заедно го направихме.
— Но без теб всичко щеше да свърши. О, тате, никога не съм те познавал. Сега знам какъв си.