— Така ли, Уил?
— Да пукна, ако лъжа!
И в очите на всеки от двамата другият затрептя сред влажно сияние.
— Ами тогава да се запознаем. Дай ръка, сине.
Тате протегна ръка. Уил я стисна. Двамата се разсмяха, избърсаха сълзите и бързо погледнаха стъпките, разпилени из росната трева в посока към хълмовете.
— Тате, те ще се върнат ли?
— И не, и да. — Тате прибра хармониката. — Тези няма да се върнат. Но да, ще дойдат други като тях. Не с панаир. Един Господ знае под какъв облик ще се появят пак. Но утре по изгрев, по пладне или най-късно по залез-слънце ще пристигнат. Вече са на път.
— О, не — изохка Уил.
— О, да — каза тате. — Трябва да бъдем нащрек до края на дните си. Битката едва започна.
Бавно заобиколиха въртележката.
— Как ще изглеждат? Как да ги познаем?
— Може вече да са тук — тихо каза тате.
Двете момчета стреснато се озърнаха.
Но нямаше нищо друго, освен тях, ливадата и машината.
Уил погледна Джим, погледна баща си, после сведе очи към собственото си тяло. Пак вдигна очи към тате.
Тате кимна съвсем сериозно, после кимна към въртележката, качи се и докосна един бронзов прът.
Уил се качи до него. Джим застана до Уил.
Джим погали един кон по гривата. Уил потупа друг по гърба.
Огромната машина тихо се люшкаше по прилива на нощта.
Само три обиколки напред, помисли си Уил. Еха! Само четири обиколки напред, помисли си Джим. Яко!
Само десет обиколки назад, помисли си Чарлс Холуей. Господи!
Всеки прочете какво се таи в очите на другия.
Колко лесно, помисли си Уил.
Само този път, помисли си Джим.
Но пък щом веднъж се захванеш, помисли си Чарлс Холуей, вече няма да спреш. Още едно возене, и още едно. А по някое време ще почнеш да возиш приятели, и още приятели, докато накрая…
Мисълта хрумна на тримата в един и същ тих момент.
… накрая се превръщаш в собственик на въртележката, пазител на уродите, притежател на някаква частица от вечността, водач на мрачните пътуващи представления…
Може би, казваха очите им, те вече са тук.
Чарлс Холуей прекрачи към машинариите на въртележката, намери тежък гаечен ключ и разби осите и зъбчатките. После отведе момчетата настрани и удари контролното табло веднъж, дваж, докато то се пръсна на парчета сред пресекливи мълнии.
— Може да е излишно — каза Чарлс Холуей. — Може да не работи, ако не черпи енергия от уродите. Но… — Той удари кутията за последен път и захвърли ключа. — Късно е. Сигурно минава полунощ.
Сякаш за да потвърдят, часовниците на кметството, на баптистката, методистката, епископалната и католическата църква удариха дванайсет пъти. Вятърът носеше семената на Времето.
— Който стигне последен до железопътния семафор, е дърта бабичка!
Момчетата литнаха като ракети.
Бащата се поколеба само миг. Усети неясна болка в гърдите си. Ако тичам, запита се той, какво ще стане? Важна ли е Смъртта? Не. Важно е всичко друго, станало преди нея. А тази вечер чудесно се справихме. Дори и Смъртта не може да ни го отрече. Е, накъде хукнаха тия момчета… и защо да не ги… последвам?
Така и стори.
И Бога ми, беше великолепно да отпечатват живота си върху хладните росни полета, обгърнати в нов мрак, поразително напомнящ коледно утро. Момчетата препускаха като понита рамо до рамо и знаеха, че някой ден единият ще пресече финала пръв, а другият втори, или изобщо няма да стигне, но сега тази първа минута от утрото не беше за скръб или загуба. Не беше време да се вглеждат в лицата си, за да разберат кой е по-стар и кой много по-млад. Днес беше просто един обикновен октомврийски ден през една година, която ненадейно се оказваше далеч по-хубава, отколкото предполагаха съвсем неотдавна, а луната и звездите описваха своя огромен кръг към неизбежното утро, и те тичаха, и със сълзите беше приключено за тази вечер, и Уил се смееше и пееше, а Джим припяваше дума по дума, и двамата прорязваха с гърди сухите буренаци към града, където поне още няколко години щяха да живеят един срещу друг.
А подир тях подтичваше един мъж на средна възраст, унесен ту в сериозни, ту в радостни мисли.
Може би момчетата забавиха крачка. Така и не стана ясно. Може би Чарлс Холуей ускори крачка. Сам не знаеше.
Но тичайки наравно с момчетата, мъжът на средна възраст се пресегна напред.
В един и същ миг Уил стовари длан, Джим стовари длан, тате стовари длан върху основата на семафора.
Вятърът отнесе възторжените им викове.
После под зоркия взор на луната тримата обърнаха гръб на пущинака и тръгнаха към града.