Устните им помръдваха, следвайки думите, напечатани с шрифт рококо.
— Кугър и Дарк…
— Панаир!
— Двайсет и четвърти октомври! Това е утре!
— Не може да бъде — възкликна Уил. — Панаирите спират след Деня на труда…
— На кого му пука? Хиляда и едно чудеса! Гледай! МЕФИСТОФЕЛ ПИЕ ЛАВА! МИСТЪР ЕЛЕКТРИКО! ЧУДОВИЩНИЯТ МОНГОЛФИЕР?
— Балон — обясни Уил. — Монголфиер е вид балон.
— МАДМОАЗЕЛ ТАРО! — продължаваше да чете Джим. — ВИСЯЩИЯ МЪЖ. ДЕМОНИЧНАТА ГИЛОТИНА! ИЛЮСТРОВАНИЯ ЧОВЕК! Хей!
— Това е просто някакъв дъртак с татуировки.
— Не. — Джим дъхна върху хартията. — Той е илюстрован. Специален. Гледай! Покрит с чудовища! Менажерия! — Очите му прескочиха по-надолу. — ВИЖТЕ! СКЕЛЕТА! Не е ли чудесно, Уил? Не Кльощавия, не Мършавия, а СКЕЛЕТА! ВИЖТЕ! ПРАШНАТА ВЕЩИЦА! Какво е Прашна вещица, Уил?
— Някоя мръсна стара циганка…
— Не. — Джим присви очи, сякаш виждаше нещо. — Циганка, която е родена в Праха, израсла в Праха и някой ден ще се върне в Праха. Ето и още:
ЕГИПЕТСКИ ОГЛЕДАЛЕН ЛАБИРИНТ! ВИЖТЕ СЕ ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ПЪТИ! ХРАМЪТ НА ИЗКУШЕНИЕТО НА СВЕТИ АНТОНИЙ!
— НАЙ-КРАСИВАТА… — зачете Уил.
— … ЖЕНА НА СВЕТА — довърши Джим.
Двамата се спогледаха.
— Може ли в представление на панаира да се появи най-красивата жена на света, Уил?
— Ти виждал ли си какви са жените по панаирите, Джим?
— По-страшни от диви мечки. Но как може тази листовка да твърди…
— Я млъквай!
— Сърдиш ли ми се, Уил?
— Не, просто… дръж я!
Вятърът бе изтръгнал хартията от ръцете им. Листовката отлетя над дърветата, отдалечи се с идиотски подигравателен танц, изчезна.
— Така или иначе не е вярно — изпъшка Уил. — Панаирите не идват толкова късно. Пълна глупост и тъпотия. Че кой ще го посети?
— Аз.
Джим стоеше спокойно в тъмното.
Аз, помисли си Уил и видя как проблясва ножът на гилотината, как египетските огледала разпъват акордеони от светлина, а дяволът с кожа от сяра пие спокойно лава все едно е зелен китайски чай.
— Тази музика… — прошепна Джим. — Калиопа1. Сигурно почва тази вечер!
— Панаирите почват на разсъмване.
— Добре де, ами какво ще речеш за мириса на лакрица и захарен памук? Усетихме го съвсем наблизо!
И Уил си помисли за миризмите и звуците, прииждащи по реката на вятъра иззад притъмнелите къщи, за мистър Тетли, заслушан заедно със своя дървен приятел, за мистър Крозети със самотната блестяща сълза върху бузата и за бръснарския стълб, плъзгащ безконечно червения си език в кръг и нагоре, от нищото към вечността.
Зъбите му затракаха.
— Да си вървим у дома.
— Та ние вече сме си у дома! — възкликна изненадано Джим.
Без да усетят, бяха стигнали до своите къщи и вече вървяха по две отделни пътеки.
От своята веранда Джим се приведе и тихо подвикна:
— Уил. Нали не се сърдиш?
— Не, по дяволите.
— Вече цял месец няма да минаваме по онази улица край къщата с Театъра. Цяла година! Кълна се.
— Добре, Джим, добре.
Постояха с ръце върху дръжките на вратите и Уил вдигна очи към покрива на Джим, където гръмоотводът блестеше под студените звезди.
Бурята щеше да дойде. Бурята нямаше да дойде. Така или иначе, беше доволен, че Джим сложи горе онази страхотна машинария.
— Лека нощ!
— Лека.
Двете врати се затръшнаха.
8.
Уил отвори вратата и пак я затвори. Този път тихо.
— Така вече е по-добре — каза гласът на майка му.
В рамката на вратата на коридора Уил виждаше единствения театър, който го интересуваше в момента, познатата сцена, където седеше баща му (вече се е прибрал! двамата с Джим сигурно са тичали по най-заобиколния път на света!) с книга в ръка, но сякаш четеше празните редове. В креслото до запалената камина майка му плетеше и си шепнеше тихичко като чайник на печката.
Искаше му се да бъде и да не бъде до тях, виждаше ги отблизо и отдалече. Изведнъж те станаха ужасяващо малки в една прекалено просторна стая, в един прекалено голям град и един прекалено необятен свят. В това разградено пространство те изглеждаха беззащитни пред всичко, което би нахлуло откъм нощта.
Включително и пред мен, помисли си Уил. Включително и пред мен.
И заради тяхната дребнота изведнъж ги обикна повече, отколкото когато му се струваха много високи.
Пръстите на майка му потрепваха, устните й отброяваха бримките, по-щастлива жена не бе виждал в живота си. Той си спомни за една оранжерия в зимен ден — как се провря през гъстата тропическа растителност и откри пищна кремава роза, израсла сама сред дивата джунгла. Такава бе майка му, с дъх на прясно мляко, щастлива да бъде дори и сама в тази стая.