Катерейки се по стръмния склон, Дейниълс най-сетне достигна мястото, от където можеше да види със собствените си очи, че дървото беше отсечено. Беше паднало, търкаляйки се на десетина метра надолу по склона, където се бе спряло, заплело клоните си в стеблата на другите дървета, попречили на падането му. Стволът бе току-що отсечен и се белееше сред сумрака на есенния ден. От долната страна на стеблото бе направен дълбок разрез с брадва, а накрая дървото бе прерязано с трион. До пъна се мъдреха няколко купчинки кафеникави стърготини. Трионът сигурно е бил от тези за двама души, мислеше си Дейниълс.
От там, където стоеше той, се виждаше как склонът на възвишението се спуска почти отвесно надолу, но на няколко метра пред него, малко зад прорязания ствол се издигаше странна могилка, която нарушаваше равната повърхност на склона. Сигурно в някой от по-ранните периоди огромни количества скални отломъци се бяха откъснали от скалата и се бяха струпали в основата й, а с времето са били покрити и замаскирани с пръст и горска шума. На върха на могилката растяха няколко тънки брезички. Техните брашняно бели стебла приличаха на скупчени привидения на тъмния фон от стволовете на другите дървета.
„Отсичането на дървото е било безсмислено“, рече си отново Дейниълс. Дървото беше безполезно и не служеше за нищо, освен като начин да се достигне Котешката дупка. „Да не би пък някой да е разбрал, че го използвам, за да се добера до дупката и да го е отсякъл просто от злоба?“, зачуди се Дейниълс. Или може би някой бе скрил нещо в дупката и после бе отрязал дървото, за да не може никой да стигне до нея?
Но кой би могъл да таи толкова много злоба, за да излезе в такава нощ, с такъв ураганен вятър, да работи на светлината на фенерчето и да рискува дървото да падне върху него и да го убие? Бен Адамс? Бен се сърдеше, че Дейниълс не разрешаваше да се ловува в неговите земи, но това със сигурност не беше достатъчна причина, за толкова усилия по повод някакво дребно заяждане.
Другата възможност беше — нещо, скрито в дупката да бе станало повод за отсичането на дървото. Това изглеждаше по-приемливо, макар че самото премахване на дървото привличаше още повече вниманието върху факта, че мястото наистина бе особено.
Дейниълс се спря и озадачено поклати глава. След това му хрумна да потърси някакъв отговор. Денят едва-що бе започнал, а той нямаше какво друго да прави.
И той заизкачва хълма, отправил се към хамбара, от където можеше да вземе въже.
IV
В пещерата нямаше нищо. Беше същата, както преди. В далечните й ъгли се бяха сгушили есенни листа, довеяни от вятъра. Няколко късчета от скалата се бяха отронили под влияние на атмосферните промени. Те бяха малко доказателство за безкрайния ерозионен процес, в резултат на който се бе образувала пещерата, а след няколко хиляди години от настоящия момент може би тя щеше да бъде изтрита от лицето на земята.
Застанал върху издатината пред пещерата, Дейниълс зарея поглед над долината, учудвайки се на това колко много се бе променила гледката след отсичането на дървото. Перспективата изглеждаше някак различна, както и самите възвишения. Изненадан, Дейниълс се взря по-внимателно, оглеждайки склоновете на планината и най-сетне се успокои като разбра, че всъщност бе променен неговият начин на възприятие. Сега той виждаше растителност и форми, които преди бяха скрити от клоните на дървото.
Въжето му бе закачено за стръмната назъбена твърд на скалата, която беше над пещерата. То се люлееше леко на вятъра и както го гледаше, Дейниълс изведнъж си спомни, че малко по-рано не бе почувствал никакъв вятър. Сега обаче имаше и духаше от запад, а върховете на дърветата по-долу се огъваха под напора му.
Дейниълс се обърна на запад и почувства вятъра върху лицето си… а също и лек мраз. Всичко това го обезпокои и той усети в себе си онова стадно чувство, което предупреждаваше и което водеше началото си от времето на първобитния човек, тръгнал гол заедно със събратята си и обърнал се с лице към вятъра, та да подуши какво му вещае той. Вятърът навярно означаваше рязка промяна на времето и Дейниълс навярно трябваше да се изкатери по въжето и да тръгне обратно към фермата.
Странно, но не му се тръгваше. Припомни си, че това негово състояние не беше изключение. Тук беше неговото убежище сред дивата природа, което го предпазваше от света, и което му даваше един съвсем различен, интимен свят — по-първичен, по-елементарен, и не така сложен като този, от който Дейниълс бе избягал.