Ято диви патици долетя от езерцето в долината. Те се стрелнаха високо над дървесата в полегата, права редица и се плъзнаха покрай скалата. А после като мина над острия връх и образува красива дъга, ятото се насочи обратно към реката. Дейниълс гледа патиците, докато те най-сетне се скриха зад дърветата, където се спотайваше реката.
Беше време да си тръгва. Нямаше смисъл да чака повече. Преди всичко постъпката му беше глупава. Бе сметнал, че в пещерата някой крие нещо, но се бе излъгал.
Дейниълс се обърна към въжето, а въжето… го нямаше.
За миг той се втренчи глупаво в скалната издатина, където го бе закачил и където то се полюшваше от вятъра. Сетне потърси с очи наоколо, макар че мястото, където би могло да бъде, не беше голямо. Би могло да се изплъзне от издатината и да се смъкне надолу по скалата, но изглеждаше невъзможно да се изгуби напълно от погледа му.
Въжето беше ново и здраво и Дейниълс го бе стегнал хубаво около дървото върху скалната издатина. Беше обвързал ствола няколко пъти, изпробвайки здравината на възела, за да е сигурен, че няма да се изплъзне.
Ала сега въжето го нямаше. Това не можеше да стане, без да го е пипала човешка ръка. Някой бе дошъл, бе видял въжето и тихичко го бе издърпал, а сега се криеше горе върху издатината и чакаше да види как той, Дейниълс, ще се уплаши като разбере, че е попаднал в капан. Беше точно такава плоска шега, каквато всички негови съседи биха сметнали за изключително смешна. Разбира се единственото нещо, което човек можеше да направи в този случай, беше, да не обръща внимание, да запази спокойствие и да чака докато най-накрая шегата се стоварваше обратно върху самия шегобиец.
И така, Дейниълс се настани върху издатината пред пещерата с мисълта, че десет или най-много шестнадесет минути ще изчерпят търпението на този шегаджия. Тогава въжето отново щеше да бъде спуснато и той щеше да се изкатери и да се прибере вкъщи. В зависимост от това кой беше шегобиецът, Дейниълс щеше да го покани да пийнат в кухничката и двамата заедно щяха да се посмеят.
Той усети как неволно привежда гръб срещу вятъра, който започваше да сменя посоката си — сега вече духаше от север и сякаш беше станал по-мразовит отколкото в началото. А това никак не беше хубаво.
Както бе клекнал върху скалната издатина, Дейниълс забеляза, че ръкавите му са покрити със ситни капчици — не бяха от дъжд, а по-скоро от влагата, с която бе просмукан въздуха. Ако температурата, паднеше още, времето можеше да стане много лошо.
Той чакаше, сгушил се и ослушващ се за някакъв шум — прошумяване на нечии стъпки в шумата, пукот на сухи клонки… нещо, което би издало човека върху скалата. Ала никакъв звук не се чуваше. Денят беше сякаш притихнал. Дори клоните пред него, огъващи се под напора на вятъра, не издаваха обичайните си скърцащи стенания.
Навярно бяха минали петнадесет минути, а на скалата горе все още нищо не се чуваше. Вятърът като че ли се бе усилил още и когато извърна глава, за да погледне нагоре, Дейниълс усети върху лицето си влажния полъх на стелещата се мъгла.
Не можеше повече да чака шегобиеца да се покаже. Изведнъж той разбра с нарастваща паника, че времето бе доста напреднало.
— Ей, ти горе! — извика Дейниълс.
Почака малко, ала никой не се обади.
Извика още веднъж, но този път по-силно.
При други случаи гласът му обикновено отекваше в скалата, но сега нямаше никакво ехо. Викът му сякаш бе заглушен. Като че ли това диво място бе издигнало пред него невидима стена.
Дейниълс извика отново, а влажната пелена, разпростряла се около него, тутакси погълна гласа му.
Чу се някакво съскане и той видя, че то идваше от малките ледени късчета, сипещи се измежду клоните на дърветата. С всяка следваща секунда влажният дъх на мъглата се вледеняваше.
Дейниълс крачеше напред-назад по скалната тераса пред пещерата (бе най-много шест метра дълга), търсейки начин да се измъкне. Скалната тераса бе издадена малко напред, а след това внезапно свършваше. Издатината на скалата беше високо горе над него. Дейниълс бе хванат на тясно.
Той влезе в пещерата и клекна. Почувства, че тук е защитен от вятъра и въпреки надигащата се в него паника усети някакъв уют. В пещерата още не бе станало студено, но температурата сигурно продължаваше бързо да се понижава, защото иначе мъглата не би се превърнала на лед. Дейниълс бе облякъл лека връхна дреха, а и не можеше да си запали огън — не пушеше и никога не носеше в себе си кибрит.
За първи път той ясно осъзна сериозността на положението, в което се намираше. Сигурно щяха да минат дни преди някой да забележи, че го няма. Почти никой не го посещаваше, а и хората не му обръщаха особено внимание. Но дори и да забележеха, че го няма и да организираха търсене, каква беше гаранцията, че ще го намерят? Кой би помислил да провери в тази отдалечена пещера. Дейниълс се питаше колко би могъл да издържи на глад и студ.