От мястото си Дейниълс виждаше върховете на най-близките дървета — брезите, които растяха на върха на могилата, малко по-назад от мястото, където някога се намираше пещерното дърво. Клоните на брезите сякаш се огъваха много повече отколкото клоните на другите дървета. Те се тръскаха лудо от едната страна на другата и буквално пред очите му се издигаха по-високо към небето, сякаш самите брези, обхванати от някаква неизмерима болка, протягаха клоните си нагоре, за да измолят милост.
Дейниълс изпълзя още напред, опрял се на ръце и колене, и показа глава, поглеждайки надолу към основата на скалата.
Не само най-горните клони на брезите се люлееха — люлееше се като че ли цялата брезова горичка. Тръскаше се така, сякаш някаква невидима ръка се опитваше да изскубне дърветата от корен. Едва-що тази мисъл се появи в съзнанието на Дейниълс и земята се раздвижи, сякаш нещо се надигаше от недрата й. Като че ли някой бе снимал забавено процеса на втечняване на буца лед до кипването на водата, а сега пускаше филма с нормална скорост. Земята се огъваше и заедно с нея се огъваше и горичката. По склона се поръсиха буци пръст и дребни камъчета, откъснали се от скалата. Отчупи се и един по-голям къс и се затъркаля по стръмнината, мачкайки храсти, треви и оставяйки грозни рани по корите на дърветата.
Дейниълс гледаше ужасен и зашеметен.
Нима той бе станал свидетел на някакъв чудодеен и забързан геоложки процес? Опита се да си изясни какъв ли точно би бил този процес. Не познаваше нито един, който да съвпада с току-що видяното. Могилката продължаваше да се люлее нагоре и надолу. От центъра й изригваха буци пръст. Дъжд от камъчета и пръст се сипеше по склона, образувайки кафява пътека върху бялата снежна покривка. Брезовата горичка се килна на една страна и се затъркаля надолу по възвишението, а на нейно място се появи някаква фигура.
Не беше от плътна материя, а някак ефирна и мъглява — сякаш някой бе остъргал малко звезден прах от небето и го бе пресовал в някаква аморфна и неопределена форма, каквато никъде не се срещаше и която непрестанно се променяше макар и да не губеше приликата си с евентуалната първоначална форма. Приличаше на свободен конгломерат от атоми, ако атомите можеха да се видят. Фигурата искреше в сумрака и въпреки привидната й безплътност, тя сякаш притежаваше някаква сила… защото продължаваше да се измъква от недрата на разпукващия се хълм, докато накрая изцяло се показа навън.
След като се освободи напълно, фигурата се понесе към скалната тераса пред пещерата.
Странно, ала Дейниълс не се изплаши. Бе завладян само от безгранично любопитство. Опита се да разбере каква беше тази неопределена и носеща се във въздуха форма, ала не можа.
Когато фигурата стигна до терасата, издигайки се леко над нея, Дейниълс се вмъкна в пещерата и клекна. Фигурата се приближи на метър-два и или трептеше леко над терасата, или бе кацнала върху нея.
Ти говори, каза искрящата фигура на Дейниълс.
Това не беше въпрос, нито пък обикновено изречение. А всъщност не беше и обикновен говор. Звучеше точно като приказките, които Дейниълс чу, когато слушаше звездите.
— Ти говори с него — рече отново фигурата — така, сякаш си негов приятел (макар че думата не беше точно „приятел“, а нещо съвсем различно — нещо топло и дружелюбно.) — Предложи да му помогнеш. Има ли нещо, с което би могъл да помогнеш?
Този въпрос поне бе достатъчно ясен.
— Не зная — отвърна Дейниълс. — Сега точно няма, но навярно след сто години… Чуваш ли ме? Разбираш ли за какво говоря?
Казваш, че ще можеш да помогнеш, но само след известно време — отвърна фигурата. — Моля те, кажи колко време?
— Сто години — рече Дейниълс. — Когато планетата обиколи нашата звезда сто пъти.
Сто пъти ли? — попита създанието.
Дейниълс вдигна разперените си ръце.
— Виждаш ли пръстите ми? Израстъците върху дланите ми?
Да ги виждам ли? — попита фигурата.
— Усещаш ли ги? Можеш ли да ги преброиш?
Да, мога да ги преброя.
— те са десет на брой — каза Дейниълс. — Десет пъти по толкова е сто.
Това не е много време — отвърна създанието. — Каква ще бъде помощта ти тогава?
— Разбираш ли от генетика? От това как идват съществата на този свят; кои са процесите, които ги правят точно такива, каквито са; от аминокиселините, които съставляват рибонуклеиновите киселини, даващи ключа за типа клетки, за техния растеж и функции.
Не зная вашите термини — отвърна фигурата, — но разбирам. Значи ти разбираш от това? Тогава ти не си диво и грубо същество като онези форми на живот, които просто стоят и други, които само ровят в пръстта, катерят се върху стоящите форми и тичат по земята?