Дейниълс кимна. Беше напълно вярно. Нямаше друго човешко същество, чийто мозък така щастливо да бе разтърсен като неговия, та да придобие способностите, които той притежаваше. Дейниълс беше единствената надежда за съществото в камъка, но дори тази надежда бе съвсем слаба, защото преди тя да станеше действена, Дейниълс трябваше да намери някого, който би го изслушал и би повярвал. А след това тази вяра би трябвало да премине през годините и да достигне времето, когато генното инженерство ще е много по-напреднало отколкото сега.
Ако можеш да приживееш сегашното критично положение — рече хрътката от далечния космос — аз бих могъл да доставя съответната енергия и техника, за да бъде осъществена идеята ти. Но сигурно разбираш, че не съм в състояние да доставя необходимото, за да можеш да преживееш настоящата криза.
— Може би някой ще дойде — каза Дейниълс. — Сигурно ще ме чуят, ако викам от време на време.
И той започна да вика през известни интервали, но никой не се обаждаше. Виковете бяха заглушени от бурята, а и нямаше почти никаква надежда някой да се разхожда навън в такова време. Хората си седяха вкъщи на топло, край запаления огън в камината.
Искрящата фигура бе все още върху скалната издатина, когато Дейниълс се оттегли в пещерата, за да си почине. Фигурата изведнъж доби неясни очертания и заприлича много на повалено в снега коледно дърво.
Дейниълс си казваше, че не бива да заспива. Трябваше просто да затвори очи за малко, но пак да ги отвори след това. Не биваше да стои със затворени очи, защото сънят щеше да го обори. Трябваш да се удря с ръце, за да се стопли… но ръцете му натежаваха и не желаеха да се движат.
Той усети, че се свлича по очи на пода в пещерата, въпреки, че отчаяно се мъчеше да се изправи. Волята му да се бори обаче беше отслабнала, а и скалата беше така удобна. „Така удобна е“, помисли си Дейниълс, „че мога да си почина малко, преди да се изправя.“ А най-смешното беше, че подът на пещерата изведнъж се превърна на кал и тиня и слънцето отгоре ярко светеше. Дейниълс усети, че се стопля.
Той стреснато се изправи и видя, че се намира във водите на някакво плитко море, стигащо до глезените му. По крачолите му се стичаше черна тиня.
Наоколо не се виждаше никаква пещера, нито пък някаква планина, в която би могла да бъде пещерата. Имаше просто безбрежна водна шир, а зад него, на около десет метра беше тинестия бряг на някакъв малък остров — остров от тиня и скали с нещо гнусно и зеленикаво, полепнало по скалите.
Дейниълс знаеше, че е в друго време, ала мястото беше същото. Винаги, когато настъпваше промяната, той стоеше точно там, където бе стоял и преди нея.
Застанал там, той се зачуди за кой ли път, какъв бе този странен механизъм, който го преместваше физически в пространството и то така, че когато навлизаше във време, различно от неговото, Дейниълс не попадаше на шест-седем метра под земята или в някоя скала, или пък увиснал във въздуха.
Сега обаче не беше време нито да мисли, нито да се чуди. По някакво странно стечение на обстоятелствата, той не беше вече в пещерата. Бе съвсем разумно да се махне от мястото, където се намираше и то колкото е възможно по-бързо. Защото ако останеше на това място, имаше голяма опасност да се върне внезапно в настоящето и отново да се окаже в капан.
Дейниълс се обърна тромаво и се втурна към брега, газейки по тинестото дъно. Крачеше трудно, но все пак успя да се добере до острова, тръгна по брега и вървя, докато стигна скалите, където можеше да поседне, за да си почине.
Дишаше тежко. Поемаше въздуха на едри глътки, но вкусът му не беше като на нормалния въздух, а някак по-особен.
Той седеше на скалата и дишаше шумно и тежко, загледан в топлото, ярко слънце, увиснало над лъсналата се водна шир. Някъде в далечината той забеляза да се надига висока и дълга вълна, която се приближаваше към острова. Когато стигна брега, тя заля полегатата, плажна ивица, стигайки почти до краката му. В далечната, стъклена повърхност на морето се образува нова вълна.
В този миг Дейниълс разбра, че водната шир бе много по-необятна, отколкото си бе представял в началото. Освен това сега за първи път, откакто можеше да се връща назад във времето, той попадаше сред толкова много вода. Преди винаги се бе озовавал на сушата, чиито контури му бяха горе-долу познати. А и реката, провираща се сред възвишенията, винаги беше на лице.