Шерифът посочи надолу към основата на скалата, а Дейниълс видя двама мъже, навярно синовете на Адамс, да придържат въже, опънато около ствола на някакво дърво. Въжето се спускаше в пропастта.
— Спуска се по въжето — рече шерифът. — Иска да погледне в пещерата. Смяташе, че може да си там.
— Има право… — понечи да каже Дейниълс, но едва-що произнесъл тези думи, и в нощта проехтя пронизителен писък на ужас. Той не секваше, и продължаваше да ехти в тъмното.
Шерифът пъхна фенерчето в ръцете на Дейниълс и се втурна напред.
„Ама че страхливец!“, помисли си Дейниълс. Този човек бе достатъчно подъл, за да подготви смъртта му като го затвори в пещерата. Но когато всичко бе направено, той се бе уплашил сам да довърши делото си и се бе обадил на шерифа, та да го използва като свидетел за добрите му намерения. Такъв човек беше голям страхливец.
Писъците преминаха в стонове. Шерифът задърпа въжето, подпомогнат от единия син. След малко от бездната се показаха главата и раменете на Адамс, а шерифът се пресегна и го изтегли на сигурно място.
Бен Адамс се просна на земята като продължаваше да стене. Шерифът го раздруса и го изправи на крака.
— Какво става, Бен?
— Там долу има нещо! — изпищя Бен. — Има нещо в пещерата…
— Нещо ли?! По дяволите! Какво може да е?! Дива котка? Пантера?
— Не видях! Просто знаех, че е там! Усетих го! Беше клекнало вътре, в пещерата!
— Как може да има някой там?! Та нали дървото е отсечено?! Как би могъл човек да се изкачи до пещерата?
— Не зная — виеше Адамс. — Може да е било там още преди отсичането на дървото! Може някой да го е затворил там!
Единият син прихвана Адамс и шерифът го пусна. Другият изтегляше въжето навивайки го на спретнато кълбо.
— И още нещо — обади се отново шерифът. — Защо реши, че Дейниълс може да е в пещерата? Онова дърво е било отсечено, а той не е имал въже като тебе. Иначе щяхме да го намерим. Ако бе използвал въже, то щеше да е още тук. Изобщо не разбирам какво става! Да пукна, ако разбирам! Ти се спускаш долу в оная ми ти дупка, а Дейниълс излиза от гората! Някой няма ли да ми каже какви са тия работи?!
Адамс, който с накуцване се придвижваше напред, съзря Дейниълс и изведнъж замръзна на мястото си.
— Ти откъде дойде? — попита той. — Ние се трепем тук да го търсим и рискуваме, а той…
— О, я се прибирай вкъщи! — извика възмутен шерифът. — Цялата тая работа е доста гнила. Ще ми трябва време, за да я разнищя.
Дейниълс протегна ръка към момчето, което навиваше въжето.
— Предполагам, че това е моето въже — рече той.
Изненадан, младежът безропотно му го подаде.
— Ние ще минем през гората — рече Бен. — Така скъсяваме пътя.
— Лека вечер, господа — рече шерифът.
Той и Дейниълс заслизаха бавно по стръмнината.
— Дейниълс — рече шерифът, — не ми разправяй, че си се разхождал в тази виелица. Ако беше, по дрехите ти щеше да има много повече сняг, отколкото сега. Изглеждаш така, сякаш току-що си излязъл от нечия къща.
— Е, навярно не съм се разхождал точно тук — каза Дейниълс.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш къде беше? Нямам нищо против да си върша работата така, както аз я разбирам, но мразя да ме правят на глупак, когато си изпълнявам служебния дълг.
— Шерифе, не мога да ви кажа. Извинете, но просто не мога.
— Добре тогава, ами въжето?
— Въжето си е мое — отвърна Дейниълс. — Бях го загубил.
— Предполагам, че и по този въпрос нищо не можеш да ми кажеш.
— Така е.
— Знаеш ли — рече шерифът, — през всичките тези години с Бен Адамс съм си имал доста неприятности. И направо не ми се мисли, че същото ще бъде и с тебе!
Двамата изкачиха хълма и пред тях се показа къщата на Дейниълс. Колата на шерифа бе спряла отстрани на пътя.
— Ще влезете ли? — попита Дейниълс. — Можем да пийнем по нещо.
Шерифът поклати глава.
— Някой друг път — рече той. — Може би съвсем скоро. Мислиш ли, че в пещерата има нещо, или Бен само си въобразява? Ама голямо шубе е той…
— Навярно няма нищо — отвърна Дейниълс. — Но ако Бен си е помислил, че има, може и да е истина. Онова, което е било във въображението му, може да е било също толкова истинско, колкото ако имаше нещо в пещерата. Шерифе, всички ние се движим сред неща, които са до самите нас и които никой не вижда.
Шерифът му хвърли бърз поглед и рече гневно:
— Дейниълс, какви ги приказваш?! Какви са тия неща, дето ходят до тебе и ти душкат задника?! И защо се напъха в оная забравена от бога дупка? Какво става тук?!
Той обаче не дочака отговор, а влезе в колата, запали мотора и запраши надолу по пътя.
Дейниълс стоеше срещу вятъра и гледаше как светлинките на стоповете се изгубват в снежния мрак. Той поклати глава озадачен. Шерифът бе попитал нещо, а не бе изчакал за отговор. Може би той просто не желаеше отговор на въпроса си.