— Но не и преди да намери капитал, с който да финансира добиването — отбеляза шерифът.
Адамс порови с тока на обувката си в пръстта и рече колебливо:
— Значи смяташ, че е чист?
— Казва, че и на него му изчезват пилета. Някаква лисица ги отмъквала. По всяка вероятност това е станало и с твоите кокошки.
— Щом лисица му отмъква пилетата, защо тогава не я застреля? — попита Адамс.
— Той не се ядосва за това. Изглежда мисли, че лисицата има право. Дори няма пушка.
— Ами щом няма пушка и сам той не се интересува от лов, тогава защо не остави другите хора да ловуват? Не дава нито на мене, нито на момчетата ми да се приближим до имението му с пушки. Навсякъде е оградил. Това направо не е по съседски! Ето едно от нещата, заради които не се разбираме с него. Винаги сме ловували там. Старият Еймъс беше труден човек, но не се интересуваше дали ловуваме или не. Винаги сме ловували и никой не ни е пречил. Та нали ловът е позволен?! И си мисля, че всеки може да ловува където си поиска!
Седнал на пейката върху спечената земя пред разнебитената къща, шерифът се огледа наоколо — погледна кокошките, ровещи тревожно с крака в пръстта, мършавата хрътка, която дремеше под сянката и помръдваше козината си, за да отпъди няколкото мухи, погледна въжето за пране, закрепено между двете дървета и увиснало под тежестта на дрехите и хавлиените кърпи, погледна и коритото — с единия си край върху скамейката за пране, поставена отстрани на къщата.
„Господи“, помисли си шерифът, „този човек не може да няма време да направи свестен простор за прането си, вместо това най-обикновено въже между дърветата!“
— Бен — рече той, — ти се опитваш да създаваш проблеми. Мразиш Дейниълс — човек, който живее във ферма, но не се занимава със селскостопанска работа и се сърдиш, че не те пускал да ловуваш в неговите земи. Той има право да живее, където си поиска и има право, да не ти разрешава да ловуваш на негова територия. Ако бях на твое място, не бих се занимавал с него. Не е нужно да го харесваш или да имаш каквото и да било с него… обаче не се опитвай да отправяш към него фалшиви обвинения. Той може да те съди за това.
II
Той влезе в кабинета на палеонтолога и в първия миг не можа да забележи човека, седнал в дъното на стаята зад отрупано с книги бюро. Целият кабинет беше отрупан. Имаше дълги маси, покрити с каменни отломки и вкаменелости. Тук-там бяха струпани купища изписани листа. Стаята бе голяма и зле осветена. Беше прашно и подтискащо място.
— Докторе? — извиси глас Дейниълс. — Вие ли сте доктор Торн?
Човекът се изправи и остави лулата си в препълнения пепелник. Беше едър, як, със сребрееща коса, която изглеждаше четинеста и непокорна. Лицето му бе набраздено и загрубяло от времето. Тръгна към него, клатейки се като мечка.
— Вие сигурно сте Дейниълс — рече той. — Да, сега виждам, че сте вие. Записал съм ви в тефтера си за три часа. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.
Доктор Торн стисна в мечата си лапа ръката на Дейниълс и посочи към другия стол до бюрото. После седна, взе отново лулата си от препълнения пепелник и започна да я пълни с тютюн от голямата кутия, поставена на бюрото му.
— В писмото си вие ми съобщавате, че искате да ме видите във връзка с нещо важно — подхвана отново доктор Торн. — Нали всички все това казват? Обаче във вашето писмо сигурно е имало още нещо… някаква настойчива искреност. Разбирате ли, аз нямам време, за да се срещам с всички хора, които ми пишат. Всички те винаги са откриватели на нещо. А вие, мистър Дейниълс? Какво е вашето откритие?
— Докторе — подзе Дейниълс, — не зная как да започна историята за онова, което искам да ви кажа. Може би е най-добре да ви съобщя първо, че нещо стана с мозъка ми.
Торн запали лулата си.
— В този случай — каза той уклончиво, — навярно не аз съм човекът, с когото би трябвало да говорите. Има други хора…
— Не, не това имам предвид — рече Дейниълс. — Не ми трябва лекар. Добре съм както физически, така и психически. Преди пет години претърпях пътна злополука. Жена ми и дъщеря ми починаха, а аз бях тежко ранен и…
— Моите съболезнования, мистър Дейниълс.
— Благодаря… но това е вече минало. Известно време ми беше много тежко, но успях криво-ляво да се съвзема. Не по тази причина съм тук. Казах ви, че бях тежко ранен…
— Мозъчна травма?
— Съвсем лека. Или поне така казаха лекарите — съвсем лека контузия, която щеше бързо да премине. Най-лошото беше счупените ми ребра и разкъсване на белия дроб.
— Но сега сте добре, нали?