Когато заговори, гласът му бе студен и безучастен.
— Благодаря ви за посещението — рече той. — Беше крайно интересно.
III
И точно тук му бе грешката, рече на себе си Дейниълс. Не трябваше да споменава, че слуша звездите. Разговорът протичаше добре до момента, в който му каза за звездите. Разбира се Торн не му бе повярвал, но беше заинтригуван и би го слушал още, би могъл дори сам да се залови да изследва случая, макар и тайно без съмнение и много, много предпазливо.
Дейниълс знаеше, че грешката му е неговата прекалена ангажираност към съществото в камъка. Миналото нямаше значение — важно беше да може да съобщи за онова създание в камъка, да даде обяснения за него и да каже откъде знае, че то е там. Трябваше да каже и за слушането на звездите.
Обаче трябваше да внимава, мислеше си Дейниълс. По-добре да си бе мълчал. Но пък пред него стоеше човек, който макар и да се съмняваше, бе готов да слуша, без да му се смее и от благодарност Дейниълс се бе разприказвал повече отколкото бе необходимо.
Фитилът на газената лампа, поставена върху кухненската маса, запремига на течението, идващо от зле уплътнените прозорци. След като бе приключил работата си, изневиделица се появи силен вятър, който се блъскаше в къщата и я тресеше със силата на ураган. В отсрещния ъгъл на стаята горящите цепеници в печката хвърляха топли и весели отблясъци върху пода и кюнеца в отговор на вятъра, който нахлуваше в комина и гъргореше вътре, изсмуквайки пушека навън.
Дейниълс си спомни, че Торн бе споменал невропсихиатър и навярно преди да се опита да заинтересува някого с онова, което виждаше и чуваше, той би трябвало да се помъчи да разбере защо и как чуваше и виждаше тези неща. Човек, който изследваше процесите на мозъка и съзнанието можеше да намери отговора… ако изобщо съществуваше някакъв отговор.
Нима онзи удар в главата бе дотолкова преобразил и пренаредил процесите в неговия мозък, че той бе придобил нови способности? Възможно ли беше съзнанието му да бе така наранено и разбъркано, че да бе отключило някакви латентни дарби, които в следващото хилядолетие биха се развили по естествен път? Нима мозъчната травма бе отключила началото на някакъв еволюционен процес, дал единствено на него способностите и сетивата, които щяха да се проявят може би след един милион години?
Изглеждаше поне… е, ако не разумно обяснение, то поне едно от възможните. И все пак някой учен мъж би могъл да намери и друго решение.
Дейниълс бутна стола си назад от масата и отиде до печката. Той взе машата и повдигна едното колело на старата, изтърбушена готварска печка. Подпалките в горивната камера се бяха превърнали във въглени. Дейниълс се наведе и хвана една цепеница от коша за дърва. Пъхна я в камерата, намести я, сложи до нея и една по-малка и постави обратно колелото. Много скоро, в някой от следващите два-три дни трябваше да си поправи фурната, за да може да я използва.
Той излезе навън и застана на верандата с изглед към реката и планините. Вятърът се втурна откъм север, засвири около къщата и с тътен се понесе надолу към дълбоката речна долина. Ала небето беше чисто — стоманено ясно и току-що издухано от вятъра. Бе осеяно със звезди, които ярко светеха и премигваха в разбунената атмосфера.
Като вдигна поглед към звездите, Дейниълс се запита какво ли имаха да му съобщят сега, но той не се опита да ги чуе. Слушането на звездите изискваше големи усилия и пълно съсредоточаване. За първи път Дейниълс ги бе слушал в нощ като тази. Тогава бе излязъл на верандата и се бе запитал какво ли имат да кажат звездите, чудейки се дали изобщо говореха помежду си. Глупава, блуждаеща мисъл — нещо като бълнуване посред бял ден. Но щом я изрече на глас, Дейниълс се помъчи да чуе звездите, знаейки през цялото време, че това е глупаво. Ала той тържествуваше и се радваше с тази своя глупост, казвайки си, че е страхотен късметлия загдето е така откачен и може да чуе звездите. Беше като дете, което вярва в Дядо Коледа и във Великденското зайче. Той се бе заслушал, беше ги чул и макар да бе слисан, не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво съмнение, че някъде там далече други същества разговаряха помежду си. Дейниълс навярно бе слушал по някакъв дуплекс, обаче такъв, който поемаше милиони, а може би и милиарди междупланетни разговори. Естествено това не бяха думи (може би мисли), но бяха също така ясни като думите. Той не разбираше всичко (голяма част от казаното Дейниълс изобщо не проумяваше), навярно защото произходът и средата му, както и фактът, че не бе учил, не му даваха възможност да разбере нещо. Той видя себе си като някакъв австралийски абориген, който слуша разговор между двама ядрени физици, разискващи някаква нова теория.