Междувременно драконите потеглиха на път. Сред дърветата на оазиса имаше разчистена (и изглежда не без помощта на огън) широка просека. Първи по нея се затича Зуа Хамид Мируа, като смешно подскачаше на двете си лапи, без да смее да разпери крила, докато не напусна пределите на оазиса. Последваха го братът и сестрата на Елин. После и майка му.
— Извинявай, че така се получи… — промърмори Елин и хукна след семейството си.
Един след друг драконите се издигнаха в небето. Направиха няколко кръга над оазиса, изчаквайки забавилия се Елин (сенки като от тъмни дъждовни облаци покриха Трикс), и се устремиха на изток. Минута по-късно за драконите напомняше само леката миризма, витаеща във въздуха.
— Аннет, ти нещо разбра ли? — попита Трикс, свали мантията си и я просна на камъка да съхне.
— Ами, първо, дългът на честта на Лапад е изплатен — практично заключи Аннет. — Ти се отзова на призоваването и няма значение, че после са се отказали от услугите ти. Второ, не те изядоха. Всъщност това е дори на първо място! Трето, в Самаршан така или иначе се задават сериозни неприятности. И трябва по-бързо да се изнесем оттук.
— Но така не се прави! — възмути се Трикс. — Това е все едно да четеш летопис за рицар, който е тръгнал да се бие с великан… а в първата кръчма му казват: „Великанът е прекалено голям, няма да се справиш с него…“ и рицарят се връща в замъка си. Такова не се случва!
— О, това всъщност се случва непрекъснато! — ухили се Аннет.
— В летописите никъде не пише такова нещо.
— Разбира се. Щастливи са тези хора, за които не пишат в летописите. Те не са умрели по време на чума, не са изгорели по време на пожар, не са извършили подвизи на война, не са прекарали петдесет години в тъмница и не са паднали, пронизани от копие в турнир. Сутрин те отиват на работа, след работа пият по чаша бира с приятели, след това помагат на сина си да издялка свирка, а на дъщеря си да си сплете косата, после обсъждат с жена си плановете за почивните дни и си лягат. Слушайки историите за войни и приключения, те ахкат, клатят глави и казват: „Колко е хубаво, че всичко това не се случва на мен!“ Животът им тече скучно, мирно и дълго. И когато умират от старост, за тях скърбят само безбройните им деца, внуци и правнуци.
— Ама що за щастие е това? — възмути се Трикс. — Да отидеш сам да се биеш с цяло стадо кентаври, като Грон Безразсъдния, да паднеш под копитата им и да се прославиш през вековете — това е щастие! Заедно с тридесет приятели да отбраняваш в продължение на три месеца планинско дефиле от армия гноми, като Лоран Мечтателя — това е подвиг, който ще се помни от поколенията! Дори да си ловък крадец, като Арен Клопен, който с невероятен риск и неподражаемо изкуство краде диаманта на Великия везир, а на следващия ден глупаво го проиграва на карти… за това ще пеят песни, чак докато хората не забравят как се краде!
Аннет снизходително погледна към Трикс.
— Любими, понякога ме удивяваш с наивността си. В момента бъркаш щастието със славата. А това са съвсем различни неща!
— Но нали можеш да бъдеш едновременно и известен, и щастлив! — разгорещено реагира Трикс.
— Възможно е — призна след известно замисляне Аннет. — Но повярвай ми, да си просто щастлив е много по-лесно и по-безопасно.
Трикс раздразнено махна с ръка. Какъв е смисълът да спориш с малка цветна фея? Какво разбира тя от човешкия живот?
— Как мислиш, далеч ли е от тук до Дахриан? — попита той.
— Все пак няма да се стърпиш, а? — каза Аннет. — А представяш ли си колко ще се притесни Лапад? Как ще се тревожат родителите ти? Какво ще каже Тиана, когато разбере, че геройски са те набили на кол?
Трикс нервно потръпна.
— Е, нали знаеш… ако винаги очакваш най-лошото…
— Ти първо си почини — ласкаво каза Аннет. — Набери плодове, хапни. Изкъпи се в езерото, че вониш на драконова пот. Поспи нормално на сянка. И после реши какво ще правим. А аз, с твое позволение, ще огледам оазиса да се подкрепя…
Феята отлетя навътре. Трикс помисли и реши, че в думите й има смисъл. Възползвайки се от отсъствието на Аннет (дори да е и фея, и магическо създание, и фамилиар, тя също така е и момиче!), той се съблече, изкъпа се в езерото и си изпра дрехите. Панталоните ги облече мокри, а всичко останало просна да съхне на жасминовите храсти. След като се поразходи малко из оазиса, той се натъкна на бананова горичка, а след това и на няколко дървета с непознати, но очевидно ядливи плодове (във всеки случай, съдейки по следите, драконите ги обичаха).