Трикс сви рамене. А Тиана възторжено отговори:
— На случаен принцип наказва най-хитрите предатели и заговорници…
— Точно така! — зарадва се Гавар. — Не си безнадеждна, момиче. Съветвам те все пак да помислиш за предложението на Евикейт да станеш негова съпруга.
— Никога! — възмути се Тиана.
— Думата „никога“ има смисъл само за витамантите — отвърна Гавар. — Помисли си, помисли си… Дори бих могъл да кажа добра дума за теб пред Абнувас.
— Ти какво, мислиш, че нищо не те заплашва? — изненада се Трикс.
— Да, мисля, че не ме заплашва — трезво каза Гавар. — На него му трябва да екзекутира теб, Трикс, защото ти тръгна против волята му. Тиана може да я помилва поради естествената слабост на женския пол и податливостта им към лошо влияние. Комедиантите… — Гавар сви рамене. — Може да ги екзекутират, може да ги бият с камшик, може да ги изпратят на солените блата. А мен? Първо, трудно е да бъда екзекутиран. Вече съм мъртъв, а да бъда убит окончателно не е лесна задача. Второ, зад мен стоят Евикейт и Кристалните острови. Въпреки че са далеч, Самаршан няма причина да се кара с тях. Трето, аз съм могъщ магьосник и ще е глупаво да се пилеят стражници и магьосници, защото аз няма да се предам толкова лесно.
— Аз също съм магьосник — припомни Трикс.
— Ти си талантлив и късметлия — съгласи се Гавар. — Но не ти достига стабилност и дисциплина, това, което идва с възрастта. И ако човек не тръгне да дрънка, както направи глупакът Ахлазаб, тогава не е трудно да те убие.
Трикс преглътна появилата се в гърлото му буца. По принцип той подозираше, че думите на Гавар не са далеч от истината.
— А ето и нашият любим султан — с ирония продължи Гавар. — Е, сега ще започне забавлението.
За разлика от бившия везир, поелият властта в ръцете си султан предпочиташе природата пред луксозните сводове на двореца. Вратите, водещи към градината, бяха широко отворени и шествието се насочи точно натам. В средата на кръгла поляна, обградена от цъфнали храсти, стоеше трон, прост, дървен: от чемшир, абанос, палисандър, северна шарена бреза и сатенено дърво. Над храстите пърхаха и чуруликаха малки шарени птички — отначало Трикс беше поразен от факта, че те не отлитат, но след това забеляза, че крачето на всяка птичка е вързано с тънка копринена нишка. Видимо, искайки да бъде по-близо до природата, султанът беше пренебрегнал боядисаните тъкани, луксозните украшения и скъпоценните метали — посрещна ги облечен в обикновен бял халат от паяжина на планински паяци-птицеяди: невероятно лек и здрав като броня, но и струващ колкото натоварен с подправки керван; на главата си носеше тюрбан с необработени диаманти и сапфири. В краката му кротко лежаха бял тигър (казват, че да дресираш бял тигър се случвало веднъж на сто години и това изисквало поне сто тигъра и хиляда дресьори) и боен овен от рядка пустинна порода (тези овни се подчиняват само на деца с рижа коса и дори тогава понякога се опитват да ги блъснат в шията, поради което младите укротители са принудени да носят здрави твърди яки).
Като цяло, виждайки колко земен и близък до природата е станал добрият Абнувас, Трикс не падна духом само защото вече нямаше накъде повече да пада.
— Предателите са пленени и докарани на съд пред султана! — тържествено обяви Гриз, приближавайки до трона. Абнувас вдигна ръка и го заплаши с пръст:
— Не бързай, мой нови везире. Нека твоето усърдие не те кара да правиш прибързани изводи… Освен това, ако са пленени, защо тогава са с оръжия и яздят?
— Съгласно волята на султана — поклони се Гриз, — ние се постарахме по възможност да избягваме кръвопролитията.
Султанът кимна и погледна Трикс.
— Трикс Соийе, приближи се. Само че първо слез от камилата… и остави метлата си на земята.
Трикс не тръгна да спори. Скочи от камилата, като едва не си счупи краката, с поглед спря Тиана, която също се канеше да слезе, и се приближи. Аннет седеше в пазвата му, благоразумно решавайки да не се показва.
— Седни — добродушно каза султанът, посочвайки тревата пред трона. — Седни, мой млади приятелю. Ах, в какво глупаво, сложно положение ме постави!
— Аз? — изуми се Трикс.
— Разбира се! — Абнувас потърка междувеждието си. — Позволи ми да ти обясня всичко възможно най-просто. Има на света хора, които обичат да властват. Не да се обличат в коприна и брокат, не да ядат изискана храна, не да живеят в дворец, а да знаят, че те са властта. Да осъждат, да помилват, да заповядват… Аз не съм такъв. О, много се радвах, че съм син на султан и живея в комфорт, не познавайки беди и лишения. Приятно ми е да правя добрини на хората, а още по-приятно ми е да се разхождам из градините и да храня катериците с ядки. Но властта сама по себе си — тя никога не ме е привличала. И когато моят беден везир реши да управлява вместо мен, оставяйки ми само полагащите се на султан почести и блага, аз бях много, много щастлив. Нека везирът го боли глава от тегобите при управлението на държавата! Но тогава се появи Алхазаб… и всичко се обърна с главата надолу. Да се сражавам? Войната ще отнеме много животи и ще съсипе страната. Да се подчиня на Прозрачния бог? О, това мен изобщо не ме смущава, но трябваше да се уверя, че Алхазаб наистина е способен да завладее целия свят. И вашата малка група, решила да победи Прозрачния бог, се появи като по поръчка. Ако веднага победите Алхазаб, щях да продължа предишния си живот. Ако всички бяхте загинали, дори Абнувас би разбрал, че да се съпротивляваме е безполезно. Но ти, Трикс… Ти обърка всички планове! Ти не победи, но и не загина. Ти се върна и почти завлече моя бивш везир във война… защото за него властта беше важна сама по себе си, той искаше да управлява зад гърба ми — но нямаше намерение да се подчинява на Прозрачния бог. Така че трябваше да взема властта в ръцете си… да я взема, за да я дам на Алхазаб…