Трикс кимна. Междувременно до тях като с магия се появиха платнени шатри, на пясъка беше разстлана покривка, а племенникът на търговеца запали огън. Денят клонеше към вечер.
— Три кладенеца е прекрасно, но опасно място — каза търговецът, оглеждайки се. — С драконите все можеш да се спогодиш… винаги водим една камила за този случай. Между другото, къде са се дянали?
— Отлетяха за Дахриан.
Търговецът се натъжи, изглежда нямаше нужда да му се обяснява сегашната политическа ситуация в Самаршан.
— Да не говорим за тъжни неща… — каза той. — Но племенникът ми се кълне, че е видял още нещо в оазиса. Малка перната, която пърхала сред лошата трева и се заливала от смях…
— А, тази ли… — засмя се Трикс и разтвори мантията си, показвайки Аннет. Феята спеше, наполовина увиснала от вътрешния му джоб.
— Хванал си я? — със затаен дъх попита търговецът. — Продаваш ли я?
— Не.
— И аз не бих я продал — тъжно каза търговецът. — Ами… да вървим, да пийнем малко зелен чай, докато мързеливият ми племенник прави кебапа…
Трикс си помисли, че да си помощник на самаршански керванджия не е особено забавна длъжност.
3
Трапезата на Изток си е сериозна работа, изискваща много време. Затова там обикновено се хранят веднъж на ден, вечер, а сутрин и през деня хапват леки закуски, чай, сладкиши и тютюн за дъвчене, смесен с малко вар, смола и подправки.
Затова пък вечер всеки самаршанец ще се постарае да прекара на масата пет или шест часа — дори ако на нея има само къшей изсъхнал хляб и вкаменила се буца овче сирене.
Но на трапезата на керванджията Васаб Куркум храната беше в изобилие. Тук имаше и сухари, и твърдо сирене, и пушено козе месо — все незаменими продукти при пътуване. Но освен това старателният племенник беше приготвил вкусен кебап, гъста бобена чорба с ароматни подправки, а на покривката до чая беше изсипал планина от ядки, сушени плодове и разноцветна натрошена захар.
Имаше, разбира се, и наргиле. По-точно — две наргилета. От едното, отделили се настрани до гъстата трева, пушеха пазачите. А от другото, редувайки се — Трикс и търговецът. Трикс дори с тръбичката с мундщук пред него не можеше да свикне, а цялото наргиле му се струваше съвсем странна идея. Но от учтивост той старателно всмукваше топлия, ухаещ на праскови въздух през пълния с вода съд и слушаше тъжните истории на Васаб.
А търговецът, отпуснат от храната и приятелството с магьосника, започна да се оплаква от живота. Първо, не му харесвал сегашния Велик везир Аблухай, да продължат вечно дните му, който, покровителствайки изкуствата, превърнал търговския град в своеобразно сборище на философи, палячовци и фокусници. Второ, не му харесвал Прозрачния бог Алхазаб, да живее още хиляда години, който не разбирал, че да се воюва трябва само тогава, когато търговията не върви. И трето, търговецът бил сигурен, че независимо как ще се развият нещата в столицата, на него при всички случаи ще му вземат половината пари за военни нужди, другата половина — за мирни цели, а третата половина, отдавна заровена на тайно място, за непредвидени разходи. Е, и естествено, децата — начинаещи, но успешни търговци, ще бъдат принудени да отидат в кавалерията, а слугите ще ги зачислят към пехотата.
Като цяло поводите за тъга бяха сериозни.
— Нима вашият Алхазаб…
— Да продължат вечно дните му — бързо вмъкна търговецът.
— … е толкова силен?
Васаб въздъхна:
— За твоя информация, мъдри не за годините си младежо, ние, самаршанците, винаги сме се смятали за изкусни, макар и по-бавни магьосници. Разбира се, нашият език, удивително сочен и колоритен, в който дори за пясъка в пустинята има сто четиридесет и седем различни думи, не допринася за бързо магьосничество. Но ако на магьосник-самаршанец му се даде достатъчно време, той ще посрами всеки ваш магьосник… — Васаб се запъна и бързо се поправи: — С изключение, разбира се, на присъстващите.
Трикс кимна. От Лапад веднъж беше чул, че прекалено цветистият език на самаршанците им пречи в правенето на добри магии. И ако в битовата магия това не е чак толкова фатално, то във военната си е пагубно.
— Преди три години Алхазаб, нека безчет да са жените му…
Трикс, разбира се, беше чувал, че самаршанците често имат по две или три съпруги, а богаташите — дори и повече. Баща му, при редките си скарвания с майка му, понякога възкликваше, грубо имитирайки източния изказ: „О, какво щастие, че не живея в Самаршан, където благородният човек се срамува да има по-малко от три жени!“ Казваше го с чувство и Трикс от малък израсна с убеждението, че многоженството е тежко задължение и дълг на богатите самаршанци.