— Идвам, бебчо — извика Лоти, като натисна копчето на блендера. — Само секунда.
— На колко години е той? — попита Кейти.
— Люк? На седем.
— Какво не е наред с него?
— Церебрална парализа — отговори Лоти. — Болест, която му пречи да живее като останалите. Но ние не смятаме, че нещо не е наред с него. Той просто е едно от красивите създания на Господ. И не го оставяй да те заблуди. Той не ходи и не говори като другите, но е умен млад джентълмен. И много сладък. По-сладък от гроздето, което ядеш.
— Ще се оправи ли? — поинтересува се Кейти.
— Не, скъпа. Леля ти и съпругът й, Господ да го прости, водиха Люк по лекари из цялата страна. Заведоха го чак в университета „Дюк“ и клиника „Майо“ и на безброй други места. Никой не може да направи нищо по въпроса.
Докато Лоти говореше, тя изсипа смлените от блендера яйца и наденица в чиния. Чернокожата жена вдигна очи и видя любопитния поглед на Кейт.
— Той обича вкуса на месото — обясни й Лоти, — но не може да го сдъвче, а и не преглъща много добре. Просто го смилам, за да му помогна. Правим същото с плодовете и зеленчуците, всъщност с всичко, което яде.
— Значи е като бебе? — попита Кейти.
— Предполагам, че да. Безпомощен е като бебе. Носи пелени и го къпем всеки ден. Никога не става от леглото. Но не му говорим като на бебе. Отнасяме се с него както с всяко друго седемгодишно момче. Що се отнася до звуците, които издава…, опитва се да говори, но мускулите на устата му не работят достатъчно добре, за да му позволят да оформи думите. Но аз и леля ти Мери го разбираме. Ти също скоро ще започнеш да го разбираш.
Кейти отхапа последната хапка от плода и остави вилицата си в чинията.
— Приключи ли? — попита Лоти.
— Да, госпожо. Благодаря.
— Ела с мен. Ще ти покажа как да храниш Люк.
Кейти прекара останалата част от първата си сутрин във фермата в проучване на новата обстановка. За нейно удоволствие, тя откри, че хамбарът отзад бе дом на Маги, черно-бяло коли, три шарени котки на име Уинкин[3], Блинкин[4] и Нод[5] и козле на име Хенри. В ограденото пасбище се разхождаха пет крави, а кокошарникът се обитаваше от пет кокошки и петел на име Ърни. Всяко животно в имота си имаше име, с изключение на кравите.
Леля Мери се прибра у дома малко след дванайсет на обяд и след като нахрани Люк, разведе Кейт из целия имот. Всеки път когато Кейти я погледнеше, виждаше майка си. Откриваше я в маниерите на леля си, в говора й, в начина, по който се движеше. Дори си помисли, че ако Мери не бе толкова мила и сърдечна жена, приликата с майка й щеше да е болезнена.
Имотът беше великолепен. Двайсет и пет акра зелени пасбища и още пет акра гори, които граничеха с националния парк. Кристалночист поток ромолеше през земите, а планините наоколо се издигаха като величествени стражи.
— Красиви са, нали? — попита леля Мери, когато забеляза, че Кейти се бе вторачила във върховете.
Двете се носеха по пасбището във вехтия зелен пикап, който леля Мери бе изкарала от хамбара.
— Да, госпожо — отговори Кейти.
— Но могат да са и много опасни. Трябва да уважаваш планините, Кейти.
— Да, госпожо.
Изкачиха се по малко било, водещо обратно към къщата, и Кейти забеляза движение вляво. Погледна пътя към гората, по който обикновено минаваха дървосекачи, и видя няколко камиона, отправили се към „Фучащо разклонение“. Начело се движеше джип със звезда на вратата и няколко лампи на покрива.
— Какво е това? — попита Кейти, като посочи конвоя.
Лицето на леля Мери застина.
— Нищо — отговори тя. — Ако ги видиш отново, дръж се все едно не са тук.
10
Непосредственият резултат от публичното самоубийство на Рей Милър бе объркване, последвано от ужаса на осъзнаването. Изтръпнал и безмълвен, аз минах през залата към мястото, където лежеше тялото му, и коленичих до него. Рей се бе проснал между масите на защитата и обвинението. Отворените му очи гледаха празно, а лицето му бе замръзнало във вечно неподчинение. Пистолетът лежеше до него, а тъмна локва кръв се разпростираше бавно по сивия мокет под главата му.
Съдия Грийн изскочи от скривалището си след няколко секунди. Първият куршум бе уцелил облегалката на стола му, на около два сантиметра от дясното му ухо, вторият бе пробил ръкава на тогата му. Но съдията бе невредим и скоро започна да мърмори сам на себе си, докато вървеше сковано към кабинета си. Забелязах, че никой не му се притече на помощ, поне докато не се появиха санитарите. Един от тях го откри по-късно в тоалетната, седнал на клозета, напълно облечен, бърборещ несвързано за чудесата и загадките на живота.