— О, смърт, къде е жилото ти? — казва свещеникът. — О, гроб, къде е победата ти? Жилото на смъртта е грях, а силата на греха е закон. Следователно, мои скъпи братя, бъдете непоколебими и твърди, винаги почитайте делото на Господ, защото трудът ви не е напразен.
Оглеждам мъжете и жените от моята професия, хора, които всеки ден преценяват живота на останалите, решават какво е добро и лошо и какво наказание да бъде отсъдено, и си мисля колко безплодни са усилията ни. Човек като Рей допуска дребна грешка и плаща за нея с живота си, докато много други извършват зловещи престъпления и се отървават безнаказано. Как да се примиря с това? Защо да искам да продължа по тази пътека?
Най-после свещеникът казва последната молитва и разпуска тълпата. Хващам Каролайн подръка, а Джак прегръща Лили и се отдалечаваме от гроба, като оставяме Тони и Томи да тъгуват в уединение.
11
Тази вечер се качвам по стълбите към кухнята, след като съм прекарал няколко часа в кабинета си. Рио, немската ми овчарка, се опитва да мине покрай мен и едва не ме събаря. Почти десет часът е и емоциите от последните няколко дни са ме изтощили напълно. Чувам гласове, докато вървя към кухнята, но когато влизам, те заглъхват. Джак, Лили и Каролайн седят около масата.
— Добре, аз съм параноик — казвам. — За какво говорехте?
— За Рей — отговаря Каролайн.
Великолепната й червена коса опада по време на химиотерапията, но вече расте отново и блести на светлината от лампата над масата. Руменината й също се завърна заедно с аурата, която я огражда като ореол. Лечението все още не е приключило, но вече не прилича на осъдена на смърт.
— Мама каза, че си бил в съдебната зала, когато Рей се е самоубил — казва Джак.
Кимам мълчаливо. Не ми се иска да преживявам отново онзи кошмарен момент.
— Значи си видял? Гледаше ли го, когато натисна спусъка?
— Да.
— Какво каза?
Сядам до масата и се вглеждам в тях.
— Говореше със съдия Грийн за това как е съсипал живота му. После Грийн отново го обвини в неуважение и в следващия миг Рей извади пистолета и започна да стреля по съдията.
— Жалко, че е пропуснал — обажда се Лили.
— Лили! — сгълчава я Каролайн, но тонът й е изненадан и развеселен, а не ядосан.
— Наистина го мисля — казва Лили. — Това, което съдия Грийн направи, беше жестоко. Нямаше право.
Радвам се на прекъсването. Не искам да им обяснявам, че аз бях последният човек, с когото Рей говори. Не искам да им разказвам за сбогуването му.
— Рей щеше да влезе в затвора, ако не се беше самоубил — казвам. — И колкото и да ми е неприятно да го призная, може би сега е по-добре. Говори ли с Томи? — обръщам се към Джак.
— Обадих му се пет-шест пъти, изпратих му и няколко съобщения, но не ми отговори. Чудех се дали да отида до тях, но ако не иска да говори с мен по телефона, вероятно няма да иска да го направи и в мое присъствие.
— Кога се връщаш в училище?
— Вдругиден. Трябва да тръгна рано.
— Опитай се да го хванеш по телефона утре, а ако не отговори, иди у тях. Сигурен съм, че в момента има нужда от приятел.
Бъбрим си още известно време и потъвам в разговора щастлив, че мога да общувам с децата си. Те са любима част от живота ми, а сега имам късмет, ако ги видя за трийсетина дни годишно. Възхищавам се на интелекта им, честността и зрелостта, и се гордея с мисълта, че съм участвал в създаването им.
Около единайсет Лили протяга слабите си ръце към тавана и се прозява.
— Изморена съм — казва. — Леглото ме зове.
Тя се надига, целува ме по бузата и излиза. Джак тръгва след нея и ние с Каролайн оставаме сами.
— Нещо те измъчва — казва тя.
— Защо мислиш така?
— Познавам те.
Край на загадките в отношенията ни. Когато бях по-млад, имаше неща, които не й казвах. Оправдавах се с мисълта, че не й трябваше да ги знае, вероятно дори не искаше да ги знае и бе по-добре да не навлиза в най-тъмните ниши на мозъка ми. Но тя събори всички бариери преди години и сега, на четирийсет и три години, се чувствам почти гол в нейно присъствие, сякаш може да види абсолютно всичко. Вярвам, че ме разпитва само за да провери честността ми.
— Непрестанно го виждам пред очите си — признавам.
— Кого? Рей ли?
— Беше невероятно. Случи се светкавично. Мисля, че трябваше да стигна до него по-бързо, но след първия изстрел замръзнах за момент.