— Пак започваш — казва Каролайн. — Обвиняваш се за нещо, което не можеше да промениш.
— Непрестанно виждам как задната част на главата му експлодира.
Сцената със самоубийството на Рей се прибави към дългия списък клипове в подсъзнанието ми. Изгледах я поне сто пъти през последните няколко дни.
Каролайн става и заобикаля масата. Обвива ръце около мен и ме притиска към себе си.
— Мислех си за теб по време на погребението днес — прошепвам. — За рака и за това какво щеше да е, ако ти…
— Шшшт — спира ме тя и притиска пръст до устните ми. — Когато ми поставиха диагнозата, ти казах, че няма да те изоставя.
Докосването й е успокояващо. Затварям очи и целувам ръката й.
— Трябва да почистим раната — казва тя.
— Добре.
След няколко минути седя на ръба на леглото ни, а Каролайн лежи по гръб. Ризата й е метната настрани, а аз съм вторачен в обезобразеното място, където навремето бе гърдата й. Хирургът, който се опита да изгради гърдата отново, трансплантира парче кожа и мазнина, взети от корема й. Каролайн бе в операционната дванайсет часа. Отначало всичко изглеждаше наред, но веднага щом започна радиацията, по кожата се появиха големи открити рани. После парчето кожа започна да се свива.
Хирургът ни обясни, че радиацията унищожавала тъканта в парчето. Нарече това „некроза на мазнината“. Три месеца по-късно той отново вкара жена ми в операционната. Този път взе голямо парче мускул от гърба й и го премести на гърдата. Резултатът от тази операция бе стафилококова инфекция, която едва не я уби. Когато най-после се съвзе от нея, върху новото парче се образува огромен мехур. И върху него се появи голяма открита рана.
Отговорността за почистване на раната падна върху мен. Каролайн се отпуска назад и затваря очи, а аз си слагам чифт латексови ръкавици. Свалям превръзката, бръквам предпазливо в раната с размера на монета и започвам да вадя марлята, която съм поставил там по-рано същия ден. Марлята е лепкава, покрита с кръв и мъртва тлъстина, която мирише на развалени яйца. Хвърлям я в кошчето до леглото.
Всеки път когато правя това, питам Каролайн как се чувства. Отговорът й са сълзите, които се стичат по бузите й. Протягам ръка, вадя салфетка и избърсвам сълзите.
— Още няколко минути, бебчо.
Промивам раната със стерилен натриев хлорид, после разопаковам дълъг апликатор, обвит в памук, и го натапям в смес от кислородна и обикновена вода. Вкарвам апликатора в раната и започвам да попивам. Той стига десет сантиметра навътре под кожата.
— Раната се смалява, Каролайн. Наистина.
В най-лошия момент дупката под кожата бе с размера на юмрука ми. Вече заздравява, но напредъкът е болезнено бавен. Приключвам поливането, вкарвам чистата марля и правя новата превръзка. Обезопасявам я с лепенки и погалвам челото на Каролайн.
— Готова ли си?
Тя кима, а аз започвам трудната задача да масажирам остатъците от гърдата й. Тъканта около белезите е твърда като глина. Масажът е необходим, за да омекотим тъканта и да подобрим обсега на движение на лявата ръка на Жена ми, която сега тя не може да вдигне над главата си. Каролайн потръпва няколко пъти, но не се оплаква. Мисълта, че й причинявам болка, е кошмарна за мен, но лекарят твърди, че работата трябва да се свърши, а тя отказва да я върши сама.
След няколко минути спирам и прибирам превръзките.
— Готово. Мога ли да ти донеса нещо?
Каролайн става и се отправя към банята. Събличам се, закачам дрехите си в гардероба, нахлузвам долнището на пижамата си и се просвам в леглото. Каролайн се връща след няколко минути и загасва лампата. Сгушвам се в прегръдките й и оставам в тях цяла нощ.
12
На следващата сутрин ставам рано.
— Понеделник е и искам да съм във фитнеса в шест и да поспортувам, преди да отида на работа. Винаги се чувствам по-свеж и бодър и се справям по-добре с безумията, с които си имам работа ежедневно.
Докато излизам от гаража, виждам непозната кола, паркирана в двора. Бяла хонда сивик, вехта и леко ръждясала. Изскачам от джипа и поглеждам в колата, но нищо не ми подсказва кой е собственикът й.
Обикалям къщата и не виждам нищо странно. Влизам вътре и се качвам горе. Лили спи дълбоко и не виждам никой от приятелите й на пода или някъде другаде. Слизам в стаята на Джак и когато стигам до последното стъпало, разбирам кой е притежателят на колата. Томи Милър спи на канапето. Колата навън е символ на финансовия срив на семейството му. Последния път когато видях Томи, той шофираше чисто нов джип. Връщам се долу и потеглям към фитнеса.