— Ха, проклет да съм — отвръща Норкрос, като се изправя в целия си ръст от метър и деветдесет и пет и се протяга да се ръкува с мен. — Джо Дилард.
— Радвам се да те видя. Какво можеш да ми кажеш?
В лявата буза на Норкрос има голяма буца — дъвче тютюн. Той отстъпва настрани и изплюва кафява струя на земята.
— Твой ли е случаят? — пита той.
— Ще бъде веднага щом заловиш убиеца.
— Изглежда, някой се е крил сред дърветата известно време — обяснява Норкрос, като ми посочва мястото, където обикалят други двама агенти. — Не съм сигурен колко дълго е стоял тук, но май се е движил доста наоколо, преди да реши къде точно да устрои капана си.
— Капан?
— Дървото. Убиецът го е отсякъл, или май е използвал трион, а то е паднало напряко на пътя. След това е зачакал в горичката. Когато жертвата се появила, й се наложило да спре точно тук. Убитият е живеел сам и достатъчно далеч от съседите си, така че никой не е чул или видял нещо. Или поне ние още не сме открили никого, жертвата се приближава до дървото и започва да го дърпа, а някой го халосва по главата. По ствола има кръв, а по тревата — следи от влачен труп към другото дърво. После убиецът залива жертвата с керосин, овързва го и го запалва.
— Кой е жертвата? — питам.
Норкрос се ухилва.
— Не знаеш ли?
— Не. Откъде да знам?
— Сериозно ли говориш? Никой още не ти е казал? Той е почти толкова прочут, колкото теб.
Свивам рамена.
— Името му е Грийн — казва Норкрос и по гърба ми пропълзява тръпка. — Ленард Грийн. Съдия Ленард Грийн.
ВТОРА ЧАСТ
13
Неприятно ми е да го призная дори пред себе си, но докато стоя и наблюдавам как санитарите развързват въжето и бавно спускат на земята онова, което е останало от съдия Грийн, не изпитвам никакво съчувствие към него. Практикувах право и като адвокат на защитата, и като прокурор в съдебната зала на Грийн в продължение на петнайсет години. Виждах го във фитнеса, където се правеше, че не ме познава, почти всяка сутрин през последните осем години. Би трябвало да чувствам нещо, особено като се има предвид ужасната му смърт, но не изпитвам никакви емоции. Унищожаването на кариерата и живота на Рей Милър бе просто последното от поредицата жестоки действия, които извърши от позицията на властта си, и почти изпитвам облекчение, че вече няма да го прави.
Лий Муни пъпли из местопрестъплението като мравка. Усещам, че е ядосан, когато се приближава към мен. Бузите му са зачервени, а челото му е покрито с едри капки пот. Той застава до мен, а съдебният лекар започва да оглежда трупа.
— Прекараха ме — казва Муни.
— Какво имаш предвид?
— Възложиха случая на нея — отговаря той, като завърта глава към чернокожа жена с черна бейзболна шапка и тъмносиньо яке, и двете украсени с надпис „ФБР“.
Името й е Анита Уайт.
— Е, и? Тя е умна. Корава. Опитна. Изборът ми се струва добър.
— Не ми харесва.
— Защо?
— Огледай се наоколо, Дилард. Какво виждаш? Увиснали курове. Бели увиснали курове. Имам убит съдия в района, а ФБР възлага разследването на чернокожа жена.
— Нови времена, шефе.
— Нови времена друг път! Не ми пука дали чернокож успя да стане президент. Разследването на убийство изисква сътрудничество между агенциите, особено когато участва и ФБР. А колко от местните ченгета според теб ще сътрудничат на чернокожа жена?
— Мисля, че ще се изненадаш.
Муни ме поглежда отвратено и се отдръпва от мен. И преди съм забелязвал следи от расизъм в поведението му, но за първи път е толкова прям. Докато го гледам как се отдалечава, се чудя дали досега е успявал да прикрие чувствата си добре, защото рядко му се налага да работи с хора от други раси. В областта, където живеем, афроамериканците са малко на брой, по-малко от три процента от населението. Няма черни адвокати, няма черни официални лица, само няколко черни ченгета в Джонсън. А в шерифството не присъства и един черен. Светът, в който работим, е населен само с бели.
Анита Уайт е в края на трийсетте. Дойде в областния офис на ФБР преди около година. Средна на ръст и слаба, с кожа с цвят на какао, абаносова коса с червени кичури и зелени очи. Има весела усмивка с едва забележима празнина между предните зъби и малка бенка на лявата буза. Зашеметяваща е и едва ли не те плаши с красотата си.
Досега съм работил с нея само по един случай, убийство в затвора в град Маунтин. Случи се малко след като тя пристигна тук. Беше жестоко и кърваво клане и всички свидетели бяха затворници, но работата с Анита бе удоволствие. Беше изключително интелигентна. Научих, че обича да чете и навремето мечтаела да стане пианистка. Имаше бакалавърска степен по наказателно право и правна степен от държавния университет в Мемфис.