— Не знам — отговори той. — Зависи защо шефовете са ти го възложили. Имам предвид, че шефът беше един от първите на местопрестъплението. Наясно е, че работата ще е изключително тежка. Радвам се, че не ми го възложи на мен.
Анита се замисли за момент. Тя и Норкрос бяха станали приятели през последната година и Анита знаеше, че той бе споделил с нея честното си мнение, незасегнато от расизъм, шовинизъм или завист. Тя харесваше колегата си изключително много. Зад масивното му физическо присъствие се криеше чудесна личност — той беше умен, искрен и трудолюбив, нежен и внимателен човек, който някак си успяваше да балансира стреса в работата с нуждите на семейството си.
— Значи смяташ, че съм жертвеното агне? — попита Анита.
— Мисля, че ще потеглиш по доста неравен път. Местопрестъплението е кошмарно. Няма да открием абсолютно никакви улики. Така че освен ако някой не проговори или не извадим страхотен късмет, ще сме прецакани.
Норкрос беше прав. Местопрестъплението беше ужасно. Като за начало бе на открито и сега бе удавено от бурята. Съдията очевидно бе убит извън колата си, което означаваше, че вътрешността на мерцедеса нямаше да разкрие нищо ценно. Убиецът бе останал основно на тревата, освен когато бе влачил съдията по асфалта, а това означаваше, че нямаше отпечатъци от обувки. Мерцедесът бе откаран за преглед още преди дъжда, но Анита се съмняваше, че щяха да намерят отпечатъци, които да им помогнат да идентифицират заподозрения.
Съдията явно бе попаднал в засада, когато се бе опитал да премести дървото от пътя. По ствола имаше кръв, а от тревата покрай пътя бяха взети проби, но Анита предполагаше, че кръвта щеше да се окаже тази на съдия Грийн. Бяха взели и проби от почвата, която миришеше на керосин, както и от въжето, използвано за обесването на съдията. Взеха и части от ствола на крушата, за да се опитат да определят какъв трион бе използван за прерязването й. Откриха и два фаса от марлборо в тревата до пътя. Това беше всичко. Анита вярваше, че Грийн бе ударен с тъп предмет, но не намериха нищо такова.
Следователно въз основа на уликите търсеха мъж, достатъчно силен да завлече съдията и да го окачи на дървото. Мъж, който може би пушеше марлборо лайте. Също така търсеха трион и туба, която бе съдържала керосин. Нямаше много, за което да се захванеш. Всъщност не разполагаха почти с нищо.
Анита бе научила, че двама свидетели дали показания, че видели малка бяла кола в зоната на престъплението горе-долу по времето, когато е било извършено убийството. На четири пресечки от дома на съдията негов съсед, пенсиониран полковник от Военновъздушните сили на име Робинс, не могъл да спи и излязъл на разходка между пет и петнайсет и пет и двайсет. Видял как колата излиза от квартала. Не се движела бързо и май криволичела. Робинс не обърнал внимание на номера, нито видял шофьора. Знаел само, че колата била малка и бяла. Май един от задните фарове не работел, но полковникът не бил сигурен кой точно.
Друг свидетел, жена на име Дикънс, се обадила на 911 в пет и двайсет и шест, за да съобщи, че малка бяла кола отбила към средното платно на магистрала 36 близо до Бунс Крийк и едва не я ударила челно. Колата пътувала на юг към Бунс Крийк. Изчезнала, преди полицаите да реагират на обаждането на свидетелката.
На Анита бяха нужни по-малко от петнайсет минути, за да установи, че един от основните й заподозрени по случая, Томас Реймънд Милър, двайсетгодишният син на мъртвия адвокат Рей Милър, е собственик на бяла хонда сивик, модел 1995 година.
Анита паркира служебната кола на частния път на Парк Драйв номер 1411, адреса, който й бяха предоставили за Томи Милър. Къщата беше голяма, от тъмночервени тухли. Агентката се почувства неудобно задето се появяваше тук по-малко от двайсет и четири часа след като Рей Милър бе погребан, но ставаше дума за разследване на убийство и бързината бе важна. Фактът, че Норкрос я придружаваше, я успокояваше. Едрият мъж беше повече от добър агент — имаше заплашителен вид, без да се опитва да заплашва когото и да било. Свидетелите бяха склонни да проговорят, когато той бе наоколо. Понякога не му се налагаше да каже и дума.
Анита спря колата и си погледна часовника. Десет и половина, вероятно около пет часа и половина след убийството. Ако Томи Милър бе убил съдията, със сигурност Щеше да се изненада да ги види толкова рано.
Докато агентите вървяха към предната врата, Анита забеляза, че на частния път не бе паркирана бяла хонда. Тя надникна през прозореца в гаража. Вътре бе паркирана само черна тойота. Анита се приближи до вратата, звънна и зачака.