Още когато я видях за първи път, осъзнах, че имаме нещо общо. Беше дружелюбна и открита, но зад сините й очи се криеше болка, същата болка, която виждах в огледалото. Сигурно и тя бе усетила нещо подобно, тъй като незабавно се сближихме. Седмица след като се запознахме, я поканих у дома да се запознае с Каролайн. Двете станаха приятелки. И аз, и Каролайн забелязахме, че Хана никога не говореше за детството си. Животът й сякаш бе започнал след колежа.
Адресът, който рецепционистката ми даде, е близо до Бугабу Спрингс, на няколко километра извън Джоунсбъро. Малка тухлена къща, оградена от тополи. Дворът е спретнат, а от двете страни на застлания с чакъл път има лехи с червени и жълти лалета. Идилична гледка, особено след като бурята премина, а слънцето грее весело. Паркирам джипа зад синята тойота камри на Хана и отивам до вратата.
Чукам няколко пъти и веднага чувам скимтене на кученце. Слагам ръце до лицето си и надничам през прозореца. Малко кученце — кокер-шпаньол с клепнали уши — дращи по долната част на вратата отвътре. Хана ми спомена, че си е взела куче от приюта за животни, но не мога да си спомня дали ми каза как го бе кръстила. Чукам още няколко пъти и после изпробвам вратата. Заключена е.
Заобикалям къщата, като викам името й, надничам през прозорците и чукам. Вътре няма никакво движение, с изключение на палето, което следва звука от гласа ми и продължава да скимти. Задната врата е отключена. Зачудвам се за миг дали да вляза. Решавам, че Хана може да е болна или наранена и отварям вратата. Миризма на урина и фекалии ме посреща заедно с кученцето. Вдигам малкото животинче и то се загърчва възбудено. Почесвам го зад ушите и тръгвам бавно през кухнята, като продължавам да викам името на Хана.
Нужни са ми само няколко минути да обиколя къщата. Зад кухнята има малка трапезария и всекидневна, спалня, превърната в кабинет, друга спалня и баня. Очаквам да открия нещо ужасно зад всеки ъгъл. Влизам в спалнята и виждам, че леглото е оправено. Малка кожена чанта лежи върху розовия юрган заедно с червено яке. В мивката в кухнята има празна чаша, но с изключение на нея и екскрементите на палето до задната врата, къщата е безукорно поддържана.
Отварям вратата към мазето и надниквам надолу в тъмнината.
— Хана? Хана? Там ли си?
Никой не ми отговаря, затова светвам лампата и слизам надолу по стълбите. Подът е циментов, а стените са от небоядисан бетон. В единия ъгъл има пералня и сушилня, а в другия — градинарски инструменти, но като цяло мазето е празно. Връщам се в кухнята и отварям хладилника. Гнусна воня ме кара да потръпна. Оглеждам се внимателно и бързо намирам източника й — пакет развалени пилешки гърди.
Тръгвам отново из къщата, като търся следи от това, което може да се е случило със собственичката й. Вдигам телефона и преглеждам номерата на хората, които са я търсили. Хана е пропуснала пет обаждания през уикенда. Не ми е познат нито един от номерата. Виждам, че има оставени съобщения, но не мога да се принудя да ги изслушам. Бездруго вече имам чувството, че съм натрапник.
Нищо не изглежда не на мястото си, но определено нещо не е наред. Изоставеното кученце, гнусната воня, чантата на леглото, разваленото пиле, колата отпред. Оставям палето на земята с надеждата, че може да ме отведе до нещо или някого. Иска ми се да можеше да говори, но то само слага предните си лапи на коленете ми и заскимтява.
Вдигам го, излизам навън и звънвам на мобилния на шерифа.
20
Шериф Леон Бейтс се появява след по-малко от двайсет минути. Бейтс е много популярен сред гласоподавателите в област Вашингтон. Сега тече последната година от първия му четиригодишен мандат, но на хоризонта няма политическа опозиция, която да му попречи да бъде избран отново. Толкова е популярен, че когато гостуващи политици идват при нас, веднага се отправят при него. Всичките искат да му целунат задника и да се снимат с него. Искат да си спечелят благосклонността и услугите му с надеждата, че ще ги подкрепи на изборите. Той има страхотни политически връзки и дори губернаторът на Тенеси е един от най-близките му приятели. Политическите му мераци надхвърлят службата на областен шериф, но засега е доволен да седи кротко и да чака подходящата възможност.
Бейтс е най-трудолюбивият полицай, когото някога съм познавал. Спи в службата — навик, който му струва брака, но дори бившата му съпруга го харесва. Познава всеки вестникарски и телевизионен репортер наоколо, печели доверието им с честността и откровеността си и е достатъчно хитър да ги убеди мило да пишат истории, които представят него и службата му в положителна светлина. Преподава наказателно право в щатския университет, при това безплатно, и държи речи в Църкви, училища и на какви ли не сбирки. Никога не съм го виждал, но съм убеден, че помага на възрастни дами да прекосят улицата. Бейтс е приятен спомен от миналото, когато шерифите са били уважавани в малките си общности. Но освен това често се сблъсква с истински престъпления в област, която продължава да се разраства и да се развива. Бях настроен подозрително към него, когато се запознахме — по природа съм си такъв, но през последните няколко години започнах да го уважавам страхотно като човек и да му се възхищавам като на добър полицай.