— Е, в какво се е замесило старото ми другарче Дилард днес? — пита Бейтс, докато излиза от ново черно БМВ и слага каубойската шапка на главата си.
— Хубаво возило — отбелязвам, докато той отива до багажника и вади чифт латексови ръкавици. — Кога започна да го караш?
— Миналата седмица. Взех го от търговец на дрога в Сулфър Спрингс — усмихва се Бейтс и оглежда доволно колата. — Човек би си помисли, че търговците на дрога ще имат достатъчно акъл да вземат коли на лизинг, но този кретен е платил в брой, а всичко негово сега е собственост на шерифската служба — засмива се той. — Обичам да им конфискувам нещата.
— Къде е типът, от когото го взе?
— Предадох го на федералните, което означава, че вероятно ще си почива в затвора в Бекли, Западна Вирджиния, през следващите трийсет години. Чувам, че затворниците там имат чудесна гледка към планините. Това твоето кученце ли е?
— Не, на Хана е.
Последвам Бейтс към къщата. Той е на около четирийсет и пет години, два-три сантиметра по-висок от мен и с мощната фигура на фермер. Светлокестенявата му коса е средно дълга под бежовата каубойска шапка. Носи вечната си бежова униформа с кафяви еполети и каубойски ботуши. Вече му обясних подробностите по телефона. Той спомена, че бил говорил с Хана Милс няколко пъти и я намирал за „мило момиче“.
Бейтс спира до задната врата.
— Каза, че вече си обиколил къщата, нали?
— Да.
— Докосна ли нещо?
Замислям се за секунда. Пипах ли нещо?
— Само дръжката на хладилника. А, и бравата на задната врата, както и тази към мазето, както и ключа за осветлението. И телефона.
Шерифът поклаща глава.
— Не докосвай нищо друго — нарежда ми той и влиза вътре. — Господи, каква е тая смрад?
— Развалено пиле.
— Може да те откаже от ядене за известно време.
Следвам го безмълвно, докато обикаля из къщата и мазето. Сумти от време на време, но не проговаря. Когато приключва с къщата, обикаля целия имот, но не намира нищо. Накрая се опитва да отвори шофьорската врата на тойотата. Заключена е. Той влиза в къщата и се връща с връзка ключове.
— Извадих ги от чантата й — съобщава ми той, като ги държи внимателно с облечените си в ръкавици пръсти.
Бейтс отваря вратата и оглежда вътрешността на колата, после отваря багажника.
— Това не е хубаво — казва той.
— Какво?
Не забелязах нищо необикновено.
— Погледни това.
Отивам до него и проследявам пръста му към тъмно петно на мокета в багажника. Окръжността на петното е горе-долу с размера на чаша за кафе.
— Кръв — заявява шерифът. — Залагам си значката.
— Може да е нещо друго — възразявам.
— Не е друго. Кръв е.
— Защо си толкова сигурен!
— Ела тук и виж това.
Заобикаляме колата и той ми сочи седалката на шофьора. Поглеждам го тъпо. Нямам представа какво се опитва да ми каже.
— Добре, че си адвокат, а не ченге — ухилва се той. — Неразкритите престъпления в областта щяха да се умножат безкрайно.
— Значи мислиш, че е имало престъпление?
— Мисля, че ще имаме проблеми да намерим момичето — отговаря той. — А когато го намерим, обзалагам се, че ще е мъртво.
21
След малко оставям Леон Бейтс в къщата, която той смята за местопрестъпление. Не мога да направя абсолютно нищо. Той вече повика служителите от криминалната лаборатория, която също е финансирана с пари, иззети от търговците на дрога. Бейтс нае и обучи специалисти, така че да не му се налага да се тръшка на ФБР всеки път когато се озове изправен пред сериозно престъпление. Отделът има дори мобилна минилаборатория. Няма да се изненадам, ако Бейтс успее да финансира собствена, отлично оборудвана лаборатория в близко бъдеще. Усъвършенствал се е в арестуването на търговци на наркотици до такава степен, че се съмнявам дали в областта са останали някакви. Но предполагам, че те са като плъховете и се размножават в тъмнината, докато светът около се тях се преструва, че положението е под контрол.