— Кълна се, че не знам какво се канеше да каже — заявява той. — Звънна ми на мобилния вчера и каза, че иска да ме види днес. Било спешно. Като се има предвид сумата, която ми плаща, реших да отида до затвора. Когато ми каза, че искал да се види с теб, го посъветвах да не го прави, но той настоя. Не знаех с каква информация разполага. И все още не знам.
— Помниш ли Хана Милс? Работи в прокуратурата в Ноксвил от известно време. Координира връзките с жертвите и свидетелите.
— Да, да, помня я — отвръща Роско.
Доста разсеян е и почти паникьосан.
— Тя изчезна. Научихме това едва преди няколко часа и твоето момче вече ни предлага информация. Сигурен съм, че говори за Хана. Никой не я е виждал от петък.
— Съжалявам. Както ти казах, нямах представа.
— Искам да се върнеш там и да му предадеш съобщение. Кажи му, че ако я намерим мъртва, а той не е споделил информация, която би могла да я спаси, няма да му се наложи да се тревожи за делото за убийство. Ще пусна слух, че е доносник и е дрънкал за всичките си познати. Няма да преживее и седмица.
Роско Стинет забързва към затвора през стоманените врати и мрачните коридори. Рафаел Рамирез още седи до масата. Стинет влиза и драматично удря с юмруци по масата.
— Какво ти става? Да не си полудял? Казах ти, че съм се погрижил за всичко.
Рамирез се вторачва в него студено. Въпреки факта, че Рамирез е окован, Стинет се страхува от него. Мексиканецът е по-страшен от всички престъпници, които адвокатът някога е представлявал, а той е защитавал безброй социопати и психопати.
— Трябва само да си търпелив — казва Стинет. — Ще стане.
— Седни, адвокате — нарежда му Рамирез. — И никога вече не ми повишавай тон.
Стинет се настанява уплашено на стола, като внимава да е достатъчно далеч от престъпника.
— Това не беше умно, Рафаел. Можеше да провалиш цялата работа.
— Ти дойде при мен със задача — отвръща Рамирез. — Каза, че се нуждаеш работата да бъде свършена бързо и чисто. Свързах те с подходящия човек. Работата е свършена, нали?
— Да.
— Не те карах да си търпелив, нали? Не се опитах да те мотая. Не отказах молбата ти. Просто направих това, което ме помоли, и сега е твой ред да спазиш обещанието си. Искам да изляза оттук веднага.
— Това е деликатен проблем. Трябва да се свърши по определен начин. И трябва да изглежда законно. Просто ще отнеме известно време.
— Не мога да си губя времето тук — изсумтява Рамирез. — Имам си работа.
— Още малко.
— Давам ти, една седмица. Ако не изляза до една седмица, ти си следващата мишена.
24
Кейти Дийн остави бастуна настрани, свали раницата си и седна да похапне на едно паднало дърво. Беше съботен следобед през юни, 1998 година. Слънцето грееше, планинският въздух бе ясен и мек, вятърът разлюляваше клоните на дърветата. Тя извади плик с фъстъци, стафиди, сушени банани и шоколад и задъвка бавно.
— Искаш ли малко? — попита тя Маги, колито, което бе станало постоянният й придружител през последните пет години.
Времето минаваше светкавично за Кейти. Животът й в малката ферма до Гейтлинбърг бе прост. Дните бяха дълги, а работата — тежка, но тя заобича животните, земята и най-вече хората, които я заобикаляха. Майка й, братята и сестра й си останаха в сърцето й, но вече бе приела, че леля Мери, Люк и Лоти бяха нейното семейство сега.
Кошмарният спомен за онази ужасна неделя я тормозеше от време на време. Няколко седмици след като се нанесе при леля си, Лоти приготви пържено пиле за вечеря в петък. Уханието накара Кейти да избяга от къщата и да се втурне по пасбището с писъци. Леля Мери я настигна със стария си пикап и след като се успокои, Кейти й разказа всичко, което си спомняше за деня, когато семейството й бе убито. Никога вече не усети аромата на пържено пиле в къщата.
Имаше и други неща, които я караха да сънува кошмари. Дребни неща като звъненето на църковни камбани, човек, който й напомняше за братята или за майка й, звуците от изстрели през есента, когато започваше ловният сезон. Но най-честото напомняне за ужаса бе огледалото, защото в него Кейти виждаше зловещ розов белег на мястото, където би трябвало да е дясната й гърда. Тя се научи да се прикрива с хавлия преди да се погледне в огледалото след къпане, но бе невъзможно да превъзмогне срама си. В гимназията се справи с деформацията като носеше протеза. Стоеше настрани от момчетата и избягваше лични разговори с момичетата, докато един ден най-добрата й приятелка Ейми й каза, че всички в училище знаят за случилото се с нея. Ейми й обясни, че живеят в малък град, където няма тайни.