След дълга агонизираща минута, бъгитата потеглиха нагоре по билото. Веднага щом изчезнаха от погледа й, Кейти се затича на запад. Звукът от двигателите замря постепенно.
Кейти непрестанно си повтаряше, че вече е в безопасност.
Беше в безопасност.
25
Кейти се прибра у дома късно в неделя. Маршрутът, по който пое след сблъсъка с мъжете на полето с марихуана, се оказа по-дълъг, отколкото бе очаквала. Теренът бе доста тежък, по-труден от всичко, което бе виждала в парка. Веднага щом Кейти влезе, леля Мери се втурна към нея.
— Кейти, добре ли си? — извика тя, като я прегърна.
Съвсем добре.
Леля Мери отстъпи назад и я огледа.
— Виж се само. Цялата си издрана.
По пътя към къщи Кейти се чудеше дали да разкаже на леля си какво бе видяла. Мери мразеше и презираше „дрогистите“ както ги наричаше. Всяка година през есента те превозваха реколтата си от планината покрай фермата, предвождани от кола на шерифството. Няколко години след като Кейти дойде да живее тук, леля й най-после й бе обяснила какво съдържаха камионите, които ежегодно минаваха покрай тях.
— Крият се дълбоко в планината, където никой не може Да ги види, вършат си гнусната работа и плащат рушвети на шерифа — обясни й Мери. — Всички се страхуват от тях. Най-разумно е да ги оставиш на мира, но кълна се, това направо ме подлудява. Изкарват милиони нелегално и никой не прави нищо по въпроса.
— Защо закъсня толкова? — попита леля Мери. — Тревожехме се за теб.
Кейти не обичаше да лъже.
— Наложи ми се да направя отбивка. Голяма. Оказа се много по-дълга, отколкото очаквах.
— Каква отбивка? Защо?
— Натъкнах се на нещо, което не би трябвало да видя. Изкачвах се към Лоръл Топ. Стигнах до разчистено място в подножието, засято с марихуана. Там имаше няколко човека, които се втурнаха да ме преследват.
— Мили боже! — извика Лоти, която тъкмо бе влязла в кухнята. — Преследваха те? Искаш да кажеш, че те видяха?
— Мисля, че може да са ме видели отдалеч — отговори Кейти. — Преследваха ме с бъгита, но аз се скрих в гъсталака и не ме видяха отново.
— Слава богу, че си добре — изохка леля Мери. — Казах ти да внимаваш в гората.
— Съжалявам — отвърна Кейти. — Не съм ги търсела или нещо подобно. Просто се натъкнах на тях.
— Колко голямо беше полето? — попита леля й.
— Огромно.
Трите замълчаха за няколко секунди. Кейти се зачуди какво ли мислеха леля й и Лоти.
— Как е Люк? — попита тя с надеждата да отклони вниманието от приключението си.
— Спи като ангелче — отговори Лоти. — Вчера му липсваше много, когато гледаше анимационни филмчета.
— И той ми липсваше — призна Кейти, като свали раницата си.
— Кейти — каза леля Мери. — Знаеш ли къде е това поле с марихуана? Имам предвид, можеш ли да обясниш на някого как да го намери?
— Разбира се. Знам точно къде е.
— Госпожице Мери, искам да помислиш малко — намеси се Лоти. — Нямаме нужда да се замесваме в нещо подобно. Знаеш, че държат шерифа в джоба си.
— Не мислех за шерифа — обясни Мери. — Мислех си за Агенцията за борба с наркотиците. Вечно ги показват по новините как арестуват наркодилъри. Обзалагам се, че имат офис в Ноксвил. Може да се заинтересуват. Време е някой да спре тази гадост.
— Не знам — каза Лоти замислено. — Не вярвам, че човек трябва да се бърка в работите на другите. Никога не се получава нищо добро.
В понеделник следобед, веднага щом леля Мери се прибра от работа, тя и Кейти потеглиха към Ноксвил. Офисът на Агенцията за борба с наркотиците се намираше в задната част на пазарския център близо до Кингстън Пайк. Леля Мери обясни на Кейти, че се е обадила в офиса сутринта и говорила с един агент. Той я помолил да го посети незабавно и да доведе Кейти със себе си.
На вратата имаше панел с клавиши и тежко резе. Леля Мери почука и след няколко секунди вратата се отвори. Показа се млад мъж с къса тъмна коса. Беше среден на ръст, мускулест, и носеше презраменен кобур и пистолет. Кейти веднага забеляза дълбоката трапчинка на брадичката му.
— Аз съм Мери Клинтън — представи се леля й. — А това е племенницата ми Кейти. Тя е момичето, за което ви разказах по телефона.
Мъжът се представи като агент Райдър и ги поведе през просторна открита стая, пълна с бюра. На пода нямаше мокет и се виждаха стоманените греди, които поддържаха сградата. Мястото приличаше на склад. Няколко човека се мотаеха наоколо, говореха по телефона и помежду си. Повечето бяха мъже и почти всички бяха въоръжени. Минаха покрай шкаф с пушки и стигнаха до малък кабинет с ламперия по стените и фалшива папрат в ъгъла. На стената зад бюрото имаше карта на Източен Тенеси. Агент Райдър ги покани да седнат.