— Кейти, нали? — каза агентът. — На колко години си?
— На осемнайсет.
— Агент Райдър сключи ръце на бюрото. Пръстите му бяха дебели и груби, а вените по ръцете му приличаха на реки.
— Леля ти ми спомена, че разполагаш с определена информация.
— Преди да се захванем — обади се Мери, — искам да ме уверите, че това няма да се обърне срещу нас. Не знам дали сте наясно или не, но шерифът защитава тези хора. Той знае какво става. Ако му кажете откъде имате информация, той ще уведоми престъпниците. А аз не изпитвам желание да разбера как ще постъпят с нас.
— Шерифът няма да има нищо общо с тази операция — отвърна агентът. — Ние сме федерална агенция. В групата ни има хора от щатските и местните агенции, но споделяме информация само когато се наложи. Шерифът определено не трябва да научава нищо. От известно време сме наясно с някои от дейностите му. Просто още не сме успели да попаднем на сериозен случай срещу него. Но ви уверявам, че ако предприемем действия въз основа на информацията, която вие или племенницата ви споделите, няма да споделяме това с шерифа.
— Сигурен ли сте? — попита леля Мери.
— Необходима е доста смелост, за да се направи това, което правите в момента, госпожо Клинтън — отвърна агент Райдър. — Нуждаем се от хора като вас и полагаме всички възможни усилия да защитим свидетелите си.
— Свидетели? Не казвате, че Кейти ще трябва да даде показания в съда, нали?
— Не, госпожо. По телефона ми съобщихте, че племенницата ви разполага с информация относно голямо поле с марихуана. Шансът въобще да заловим някого по време на проверката е минимален. Вероятно само ще ожънем марихуаната и ще я изгорим на полето. Ако наистина е толкова голямо, колкото ми казахте, това ще струва на собственика стотици хиляди, ако не милиони долари. Ще ги ударим там, където ги боли най-много. Право в джоба.
— Знаете ли кой е собственикът? — попита леля Мери.
— Имам идея, но колкото по-малко знаете, толкова по-добре.
— Добре, Кейти — кимна леля Мери, — разкажи му какво си видяла.
Кейти разказа подробно на агента за разходката си в националния парк и как се бе натъкнала на полето с марихуана. После, използвайки картата на парка, която бе донесла със себе си, му показа точното местоположение на полето.
— Пет акра? Сигурна ли си? — попита агент Райдър, когато тя свърши.
— Да. Може да е малко по-голямо или по-малко — отвърна Кейти.
— Това е впечатляващо! Изглежда, ще трябва да се спуснем там с хеликоптер заради терена, което означава, че ще ни чуят, но това ще бъде най-големият улов на марихуана в областта.
След няколко минути агент Райдър поведе Кейти и леля Мери обратно през залата с бюра към вратата. Кейти усети любопитни погледи върху себе си и, докато агентът им благодареше за последен път и се сбогуваше, тя си мислеше дали някой от тези, които я гледаха, може да научи коя е и дали може да й направи нещо.
26
Искам да проверя какво ставаше със сина ми и Томи Милър, но след срещата ми с Рамирез, първото ми обаждане е до шериф Бейтс.
— Трябва да се срещнем — казвам му. — На уединено място.
— Къде си?
— Тъкмо излизам от затвора.
— Знаеш ли къде е църквата „Хайланд“?
— Да.
— На паркинга след десет минути.
Той ме чака, когато пристигам там. Излизам от джипа и се настанявам в БМВ-то. Разказвам му за срещата с Рамирез.
— Той каза, че било момиче, което работело в службата ни — обяснявам му. — Знаеше откога е изчезнала. Преди да си тръгна, каза, че някой я искал мъртва. А той може би знаел кой е този човек.
Бейтс обмисля информацията.
— Мисля, че първият въпрос, който трябва да си зададем, е откъде. Откъде Рамирез знае? Нищо не се е появявало по вестниците. По дяволите, ние самите разбрахме за това едва преди няколко часа. А след като Рамирез знае, че тя е изчезнала и къде се намира, трябва да е замесен по някакъв начин, нали?
— Мисля, че той е наредил на хората си да я отвлекат и я държи за откуп. Ако го пуснем на свобода, той ще пусне Хана. Това е сделката, която иска.
— Така ли ти каза? Каза ли, че ще я пусне?
— Не. Обеща само да ми каже това, което знае. Но промърмори едно „тик-так“, което ме кара да мисля, че тя е още жива.
— Защото така ти се иска, братко Дилард.
— Наистина ли мислиш, че е мъртва? Не мога да си представя, че някой би искал да я нарани.