Хана се успокои, доколкото бе възможно. Господин Муни й подаде носна кърпа и тя му разказа за симптомите си от последните няколко седмици и за резултата от теста за бременност.
— Сигурно се е случило в нощта, когато се напих — изплака тя. — Трябва да е бил Танър.
— Нямаш ли спомени за това, което се случи, след като се прибра у дома в онази нощ? — попита Муни.
— Никакви! Абсолютно никакви.
— Е, определено има начини да узнаем дали Танър е бащата — каза той. — Тестове за бащинство. Можеш да го помолиш да си направи тест за бащинство.
— Знам. Помислих за това.
— Ако откаже, можеш да го принудиш.
— Да, знам. Но после какво? Ами ако направи теста и се окаже, че бебето е негово?
— Тогава предполагам, че можеш да поискаш да го арестуват за изнасилване.
— Не съм сигурна дали ме е изнасилил. Може да съм му позволила. Може да съм го искала.
— Хана — прекъсна я Муни, — бях там онази нощ. Видях колко беше пияна. Всъщност аз се чувствам виновен, задето допринесох за състоянието ти. Но сексът е нещо, което трябва да стане между двама зрели хора по взаимно съгласие, а ти по никакъв начин не бе способна да се съгласиш на каквото и да било. Ако Танър е правил секс с теб онази нощ, това си е било чисто изнасилване. А ако те е изнасилил, трябва да си понесе последствията.
— Не — възрази Хана, — не мога да го направя. Не искам. Работила съм с десетки жертви на изнасилвания през последните шест-седем години, господин Муни. Виждала съм през какво минават. Не мога да си причиня това.
— Разбирам, Хана. Наистина! Системата може да е по-тежка за жертвите, отколкото за престъпниците.
Муни разтърка нежно ръцете на Хана. Тя се зарадва задето бе решила да му се обади. Беше хубаво да има човек, с когото да поговори, особено човек, който бе опитен и изпълнен със съчувствие като господин Муни.
— Помисли ли за алтернативата? — попита той.
Хана го погледна тъпо и премигна. Не беше сигурна какво имаше предвид.
— Можеш да прекратиш бременността. Случва се по-често, отколкото си мислиш, особено в случаите с изнасилване.
Мисълта за аборт въобще не й бе идвала наум. Но абортът бе абсурдна идея. Не можеше дори да си помисли, че ще унищожи живото същество, което растеше в нея. Изнасилване или не, абортът не бе възможност.
— Не — тихо отговори Хана, — никога не бих го направила.
— Сигурна ли си? Това не е грях, Хана, особено като се има предвид какво ти се е случило.
— Не — прошепна тя, — не, господин Муни. Няма да унищожа собственото си дете.
— Разбира се, че не. Надявам се да ми простиш, че въобще заговорих по въпроса.
Хана замълча, потънала в лабиринта от мисли за последното си премеждие. Господин Муни продължи да разтрива ръцете й да я утешава нежно и тя нямаше нищо против. Мина около половин час, може би малко повече. Муни коленичи пред нея и отметна косата от лицето й.
— Става късно, Хана — каза той, — трябва да вървя. Защо не изчакаме ден-два и после да решим кой ще е най-разумният ход? Няма смисъл да се бърза прекалено много.
Хана кимна и след малко господин Муни си тръгна.
Навремето, когато реши да си смени работата, тя усети, че постъпва правилно. Вече не бе толкова сигурна в решението си, но се оказа права поне за едно.
Господин Муни бе мил и почтен човек.
39
Хана отвори хладилника и извади бутилка студена вода. Забеляза пакета с пилешко, който бе купила във вторник. Трябваше да го сготви довечера или щеше да се развали. Реши да си направи пържено пиле по китайски по-късно и затвори вратата. Пачес лаеше въодушевено в спалнята и Хана го повика. Сипа малко от водата си в купичката му, наведе се и го погали по главата. Беше го заобичала силно през краткото време, откакто го притежаваше. Беше толкова сладък и послушен. Щеше да е идеално другарче за бебето.
Седмицата бе тежка. След разговора с господин Муни миналата събота, той й се обади в неделя и каза, че напълно е забравил за предстоящата си ваканция. Помоли я да не споменава на никого за разговора им. Щяха да повикат Танър в кабинета му, когато се върнеше на работа в понеделник, да си поговорят с него, да преценят реакцията му и да действат нататък.
Хана избягва Танър цяла седмица. Той й се обади няколко пъти и остави съобщения на телефонния секретар. В последното питаше дали бе направил нещо, което я е обидило, но тя го пренебрегна. Очакваше с нетърпение понеделник и възможността да се изправи срещу него. Можеше да не хареса онова, което щеше да й каже, но поне щеше да се сдобие с отговори.