— Хармън? Искаш да кажеш, че идеята не беше на Муни?
— Не, беше на Хармън. Той принуди мен и Анита да говорим с Муни. Шефовете от Нашвил го подлагат на сериозен натиск с този случай.
— Да, представям си. Слушай, трябва да поговоря с Анита. Тя не вдига, когато й звъня. Оставих й няколко съобщения, но не ми се обади.
— Знам — отговаря Норкрос. — Малко е шашната от случилото се с теб. Мисля, че й се иска да бе казала на Хармън същото, което ти каза на Муни.
— С нея ли си? Работите ли тази вечер?
— Не, приключихме преди около час. Честно казано, няма много, по което да работим.
— Знаеш ли къде е Анита?
— Тя не е купонджийка. Предполагам, че си е у дома.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш адреса?
— Ще се явиш там без покана?
— Може би. Тормози ме една мисъл. Искам да поговоря с нея.
Норкрос замълчава за няколко секунди.
— Разбира се, защо не? Стига да не й кажеш откъде си взел адреса й.
— Няма да й кажа. Стига ти да не й звъннеш, за да й съобщиш, че отивам там.
— Договорихме се — засмива се Норкрос и ми дава адреса й.
Оставям бележка на Каролайн и се качвам в джипа. Адресът, който Норкрос ми даде, е нов комплекс с апартаменти, наречен „Точка 24“. Намира се отвъд шосе „Бристол“, срещу парк „Бързата сърна“. Сградите се издигат на хълм над езерото, само на няколко километра от моя дом. Намирам нейната без проблеми. Тя отваря вратата няколко секунди след като звънвам.
— Извини ме, че идвам без покана, но трябва да поговоря с теб — казвам.
Анита е облечена в износен син анцуг с качулка и джинси. Светлината от уличния стълб навън улавя зелените й очи и те проблясват. Притеснявам се, че ще затръшне вратата под носа ми, но тя се усмихва.
— Влез.
Следвам я през осветено от полилей антре и незабавно усещам приятен аромат. На жасмин може би. Вляво има стълбище и кухня с уреди инокс. Влизаме в дневна с огромна библиотека, която покрива половината стена вдясно от мен. До другата половина стои пиано. Стаята е меко осветена от лампа в ъгъла и е обзаведена с вкус. Носи се нежна класическа музика. По стените и малките масички има рамкирани снимки. Забелязвам, че няма телевизор.
— Заповядай, седни — казва Анита, като ми посочва канапето.
— Чела ли си всички тези книги?
— Да. Повечето съм чела и по два пъти.
— Какво харесваш най-много?
— Падам си по класиката, но и по модерните романи. Особено полицейските.
— Имаш ли любим автор?
— Десетки. Да не си тук да проучваш литературните ми предпочитания?
— Дойдох да споделя нещо с теб, но честно казано, чувствам се малко неудобно.
— Искаш ли чаша вино? Може да ти помогне. Аз вече пих една, но като се имат предвид последните няколко седмици, нямам нищо против още една.
Изпих две бири с Бейтс, но мина повече от час. Не мисля, че чаша вино ще повиши нивото на алкохол в кръвта ми достатъчно, за да превиши законната норма, но последното, което искам, е да се зашеметя и да се раздрънкам. Стаята е адски уютна. Топла. А Анита е приятна гледка.
— Разбира се. Чаша вино ще ми дойде добре.
— Пия шабли. Обичаш ли шабли?
— Нямам представа. Не съм ценител.
— Ще се върна след минута.
Анита влиза в кухнята, а аз се размотавам из стаята и разглеждам снимките. Повечето показват хубав чернокож мъж. На няколко от тях той е млад, облечен в униформата на военновъздушните сили. Забелязвам сребърните нашивки. Капитан. На друга снимка мъжът е по-възрастен и е облечен в полицейска униформа.
— Това баща ти ли е? — питам, когато Анита се връща в стаята.
— Да. Тъкмо се пенсионира от полицията в Мемфис. Работи там повече от трийсет години.
— А майка ти? Това ли е тя? — соча снимката на жена на средна възраст, седнала на люлка на веранда.
— Това е баба ми. Мама ни напусна, когато бях малка.
— Съжалявам. Не исках да любопитствам.
— Няма проблеми. По онова време ми беше трудно, но се научих да се справям. Не я чух, докато завърших право. Оказа се, че не е отишла много надалеч. Живееше с някакъв мъж в Колиервил. Баща ми никога не се разведе с нея обаче. Мисля, че още я обича.
— Защо ви напусна?
— Предполагам, че беше самотна. Татко вечно работеше. Мислеше, че върши каквото трябва.
Анита се връща до креслото си и сяда. Отпивам от виното. Спуска се меко в гърлото ми.
— Харесва ли ти? — пита тя.
— Отлично е.
— Обичаш ли Шопен? — махва тя с ръка. — Намирам го за великолепен.
— Харесвам класическа музика в малки дози. Предпочитам ритъм енд блус.
— Е, какво дойде да ми кажеш?