— Липсваше ни на екзекуцията.
Продължавам да вървя.
— Хей, великият адвокат! Казах, че ни липсваше на екзекуцията!
Внезапно осъзнавам коя я и гърлото ми се стяга. Съпругата на Брайън Гант, Дона. Преди няколко дни прочетох във вестника репортажа за екзекуцията му и бях обзет от дълбоко съжаление. Заради всичко, което стана напоследък, напълно бях забравил за Брайън. Помня как говорих за него с Муни на сутринта, когато съдия Грийн беше убит, но след това Гант избледня от съзнанието ми. Спирам и се завъртам към нея.
— Съжалявам, Дона. Наистина съжалявам.
Тя пристъпва към мен с разгневени очи.
— Прав си! — казва тя. — Ти си най-жалкото извинение за адвокат, което някога съм виждала. Как се чувстваш като знаеш, че си отговорен за смъртта на невинен човек?
— Не мога да ти обясня как се чувствам — отговарям честно. — Иска ми се да бях направил повече.
— Брайън ми каза, че преди няколко седмици си ходил в затвора и си се опитал да разтовариш вината си върху него. Казал си му, че много съжаляваш. Вечно съжаляваш, а?
— Какво искаш от мен, Дона? Направих всичко възможно.
— Знаеш ли кое е най-лошото? Единствената причина Брайън да се озове с адвокат като теб бе, че сме бедни. Кажи ми нещо. Когато съдията ти възложи да го представляваш, защо не обясни, че нямаш достатъчно опит да се справиш с дело, по което се иска смъртна присъда?
— Мислех, че съм готов.
— Мислеше, че си готов? Е, сгреши, нали? Задникът ти бе сритан от объркано петгодишно момиченце. А сега съпругът ми е мъртъв.
Свеждам очи засрамено. Същата мисъл ми е минавала милиони пъти. Бях млад и нетърпелив и исках да се отлича като адвокат. Но Дона беше права. Не бях готов.
— Погледни ме, копеле!
Вдигам глава бавно и я поглеждам в очите. Няма сълзи, само дива омраза.
— Съпругът ми беше невинен. Кажи го!
— Съпругът ти беше невинен.
Думите ми излизат бавно от устата. Чувствам такъв силен срам, че едва говоря.
— И ти го уби. Кажи го!
— Аз го убих.
Тя се приближава към мен. Толкова е близо, че усещам дъха й по бузата си. После се изплюва в лицето ми.
— Надявам се да гориш в ада!
Дона се завърта и си тръгва.
44
На някакво ниво осъзнавам, че сънувам, но мозъкът не ми позволява да се събудя.
Скачам от вратата на „Херкулес 130“ и се завъртам. Въжето се опъва, сваля покривалото на раницата ми и парашутът се отваря. Поглеждам набързо зеленото платнище, после насочвам очи надолу. Спускам се към тесен полуостров на хиляди километри от къщи. Самолетна писта се простира под мен. Зеленикавият океан се удря в назъбените скали на не повече от десет метра от двете страни на пистата.
Допреди час не бях и чувал за Гренада. Единственото, което ни казаха, когато напуснахме Джорджия, бе, че отиваме на война.
По време на дългия полет ни инструктираха накратко. Гренадското правителство било свалено от леви радикали. Руски, кубински и севернокорейски съветници били забелязани на острова. Довършвали трикилометрова самолетна писта. Имало подозрения, че се готвели за военни действия. В Гренада имало стотици американци, повечето студенти в медицинския университет „Гранд Анзи“. Президент Роналд Рейгън бе издал заповед за нападение. Нахлувахме в страната.
Мисията ни бе да скочим едва от двеста метра над самолетната писта на място, наречено Пойнт Салинас. Трябваше да неутрализираме съпротивата и да обезопасим пистата, за да могат да се приземят самолетите ни. След като свършехме това, трябваше да евакуираме студентите от медицинския университет. Казаха ни, че на острова вече се намират малък брой членове на „Делта Форс“ и морски тюлени. Част от флотата бе отклонена от мисия в Ливан и щеше да участва в нападението. Военновъздушните сили изпращаха бойни самолети „АС- 130. Два батальона рейнджъри щяха да нахлуят на острова, а бойни самолети от 82-ра ескадрила щяха да се приземят веднага след като разчистехме пистата. Казаха ни, че Гренада е грубо триста и десет квадратни километра, но боевете щяха да са съсредоточени около град на име Сейнт Джордж. Населението на страната било сто хиляди души. Спомням си как поклатих глава, когато лейтенантът ни съобщи този факт. Всичко това за страна, чието население бе като това в Ноксвил?
Аз съм само на двайсет и една години и въпреки факта че изкарах школата на рейнджърите и се чувствам неуязвим, веднага щом звукът от картечници под мен стига до ушите ми, ме обзема страх. Десет секунди по-късно се приземявам на асфалта, търкулвам се, отървавам се от парашута, вадя оръжието си и се втурвам към мястото на срещата на изток от пистата.