— Къде беше, синко? — попита Хармън дружелюбно. — Търсихме те навсякъде.
— Пътувах известно време — отговори Томи.
— Искам да разбереш нещо от самото начало, Томи — каза Хармън. — Мога ли да те наричам Томи? Искам да знаеш, че сме тук, за да ти помогнем. Готови сме да направим всичко, за да ти помогнем да помогнеш на себе си. Вярваш в това, нали? Вярваш, че сме тук, за да ти помогнем? Ние сме твои приятели, синко. Не искаме да ти се случи нищо лошо.
Томи кимна безмълвно. Анита си помисли, че видя облекчение по лицето му. Искаше й се да му каже, че Хармън не бе негов приятел. Искаше й се да го посъветва да изиска адвокат, но остана на мястото си мълчаливо, както й бе наредил Хармън.
— Прочетох ти правата по-рано, нали? — продължи Хармън. — Знам, че баща ти беше адвокат, така че би трябвало да си запознат с правата си. Но в закона настъпиха някои промени. Върховният съд казва, че вече нямаш конституционно право да изискаш адвокат по време на разпит. Но все още имаш право на адвокат и не си задължен да говориш с мен, ако не искаш. Разбираш ли това?
— Разбирам — отговори Томи.
— Сигурен ли си, че не искаш адвокат по време на този разпит?
— Мислех си за това откакто ме арестувахте — каза Томи. — Нямам какво да крия. Просто искам да оставя всичко това зад себе си.
— Естествено, че искаш. Освен това само човек, извършил нещо лошо, се нуждае от адвокат, прав ли съм? Само виновните се нуждаят от адвокати.
— Къде е майка ми?
— В друга стая в този коридор. Добре е.
— Тя ще влезе ли в затвора?
— Всичко зависи от това как ще мине разговорът ни — отговори Хармън. — Имаш ли нужда от нещо? Нещо за пиене? Или за ядене? Цигара?
— Малко вода — каза Томи.
Хармън кимна на Анита.
— Донеси вода на момчето.
Тя се върна бързо с бутилка вода, засегната от грубия начин, по който Хармън й бе заповядал. Томи поднесе шишето към устата си. Ръцете му трепереха леко. Разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата.
— Предполагам, знаеш защо си тук — възобнови разпита Хармън.
— Да, господине. Мисля, че искате да говорите с мен за убийството на съдия Грийн.
През следващите двайсет минути Томи даде на Хармън същите отговори, които бе дал на Джак Дилард преди две седмици. Припомни си вечерта доколкото можеше, но не успя да отговори на въпросите относно действията му, след като бе напуснал гробището. Съобщи на Хармън, че се събудил пред магазин и отишъл с колата до дома на семейство Дилард. Каза му как дрехите му миришели на бензин и госпожа Дилард му предложила да ги изпере. Призна, че избягал от дома си, защото майка му му казала, че полицията го подозира в убийството на съдията. Но не знаел откъде тя е научила за това. Веднага щом се върнал у дома през онази сутрин, майка му го посъветвала да замине. Избягал от полицията в Дърам по същата причина — страх. Не мислел, че полицията ще повярва на историята му, че просто не си спомня. Обясни как дал колата си на непознат в Северна Каролина, защото знаел, че полицията ще я издирва, как пътувал на автостоп и с автобуси, отсядал в евтини мотели по пътя. Когато свърши, Хармън се облегна назад и скръсти ръце.
— Казваш, че дрехите ти миришели на бензин? — попита той.
— Трябва да съм се полял с бензин, когато пълнех резервоара. Но не си спомням.
— Къде е магазинчето, пред което си се събудил?
Томи му обясни и Хармън и Норкрос излязоха в коридора за няколко минути.
— Агент Норкрос ще отиде до магазина още сега, за да провери дали някой те помни — каза Хармън, когато се върна. — Междувременно, разкажи ми как се почувства, когато чу какво е причинил на баща ти съдия Грийн.
— Не знам — отговори Томи. — Объркан, изненадан.
— Беше ли ядосан?
— Не наистина. Когато татко ми разказа това, каза, че ще оправи положението. Каза, че всичко ще бъде наред, а аз просто трябва да си продължа ученето и да не се тревожа. Така и направих.
— Но нещата се влошиха, нали? Как се почувства тогава?
— Татко не ми каза много по въпроса. Не знаех колко лошо е положението, докато мама не ми се обади и не ми каза, че ще ми вземат колата. Тогава ми купиха хондата.
— Какво шофираше преди нея?
— Джип.
— Нов ли?
— На две години. Татко ми го подари, когато завърших гимназията.
— Значи минаваш от нов джип на стара хонда — отбеляза Хармън. — Това сигурно те е разстроило.
— Свикнах с хондата.
— Томи — каза Хармън, — ако искаш да ти помогна, трябва да си откровен с мен. Моля те, не се опитвай да ме залъгваш, че не си изпитвал абсолютно никакъв гняв към съдия Грийн.