— И какво от това? Не си докосвал парите, не си говорил с хората, които убиха момичето. Чист си, Рафаел.
— Не обичам нерешени проблеми.
— Ще разкараш ли този пистолет от лицето ми?
Стинет се опитваше да запази спокойствие, но усети, че ще заплаче всеки момент.
— Ще ти върна парите — изломоти той.
— Не, няма да ги върнеш. Лъжеш.
Рамирез натисна спусъка.
Последните думи, които Роско Стинет чу, бяха:
— Всичките сте еднакви. Шибани адвокати!
47
Специален агент Мо Райдър усети прилив на адреналин, когато хеликоптерът зави и започна да се спуска към долината. Беше тъкмо преди разсъмване. Имаше достатъчно светлина, но слънцето още не се бе изкачило над планинските върхове на изток. Вятърът свиреше, перките биеха като бойни барабани, а Райдър изпита благодарност, че някой в министерство на правосъдието най-после се бе вслушал.
Чрез мрежата от информатори, която бе разработвал повече от двайсет години, Райдър успя да събере достатъчно информация, за да убеди шефовете си, че ако вложеха малко пари и труд, щяха да направят успешен удар. Бяха направени сателитни снимки, което бе рядкост в планините на Източен Тенеси. Изображенията потвърдиха информацията. Полето бе там. Техният човек също.
Двата хеликоптера пристигнаха от Форт Камбъл, Кентъки, в пет сутринта. Бяха оборудвани с най-новите уреди за термални изображения. И сега деветнайсет мъже: седем агенти на ФБР, единайсет агенти от Агенцията за борба с наркотиците и шериф Бейтс от област Вашингтон, се канеха да сринат света на Рафаел Рамирез. Всеки от тях носеше черен шлем и бронирана жилетка, черна униформа и ботуши. Както и любимото си оръжие.
Райдър бе планирал мисията и бе провел инструктажа за нападението. Беше уверен, че всеки бе наясно със задачата си. Знаеха къде точно спяха мексиканците. Райдър дори знаеше къде в палатката се намираше Рамирез.
Хеликоптерите се снижиха бързо, по един от всяка страна на малкия къмпинг. Мексиканците тъкмо започваха да излизат от палатките, когато пилотът приземи хеликоптера. Райдър скочи навън и се втурна към палатката на Рамирез. Носеше берета с отрязана цев. Нямаше време да се прицелва внимателно. Ако му се наложеше да използва оръжието, просто щеше да го насочи и да стреля.
Той чу виковете на агентите зад себе си. Нареждаха на мексиканците да се проснат на земята. Някакъв тип изскочи от палатката на Рамирез, спъна се и падна. Двама агенти се хвърлиха върху него, преди да успее да стане. Друг мъж внезапно се появи в отвора на палатката. Носеше пистолет в дясната си ръка.
Райдър се закова на място. Нямаше как да сбърка белега. Рамирез.
— Хвърли оръжието! — изрева Райдър.
Мексиканецът се поколеба.
— Хвърли оръжието!
Рамирез присви очи. Пистолетът се вдигна и Райдър натисна спусъка. Пушката изгърмя, десният крак на Рамирез се подгъна и той падна по лице на земята. Райдър се приближи светкавично до него и срита пистолета настрани. Двама агенти влязоха в палатката. Райдър дръпна ръцете на Рамирез зад гърба му, свали чифт белезници от колана си и ги щракна около китките на мексиканеца.
— Трябваше да ти пръсна шибаната кратуна — каза Райдър и наистина го мислеше.
Знаеше, че Рамирез е жесток престъпник и вярваше, че е отговорен за поне дузина убийства, но двете, които тормозеха агента най-много, бяха убийствата на лелята на Кейти Дийн и сина й. А сега според шериф Бейтс Рамирез бе замесен в убийството и на Кейти. Бейтс разполагаше само с косвени доказателства и бе признал на Райдър, че надали щяха да успеят да осъдят Рамирез, но мексиканецът не знаеше това. Също така не знаеше докъде бе готов да стигне Райдър, за да го накара да говори. Скоро щеше да разбере.
Рамирез пристъпи към него и клекна. Притисна ботуша си в кървавия кратер в бедрото на мексиканеца. Той изстена.
— Май ще оживееш — каза Райдър. — При положение че решиш да говориш с мен, разбира се — допълни той и се наведе към ухото на престъпника. — Но се кълна в Господ, че ако не ми кажеш точно каквото искам да знам, ще те завържа за някое дърво и ще те оставя на животните.
48
Сънувам, че седя на електрически стол с качулка на главата, а Брайън Гант стои с ръка на ключа и се смее лудо, когато мобилният ми звънва. Вземам го и виждам, че е е 4:12 сутринта. Екранчето ми показва, че се обажда Анита Уайт.
— Трябва да поговорим — казва тя, когато отговарям.
— Сега?
— Да. Може ли да се видим?