Надигам се от леглото, обличам се и подкарвам към ресторант „Пъркинс“ в Джонсън. Анита седи в сепаре в ъгъла. Сама. Пие кафе и изглежда изтощена и измъчена.
— Не исках да чуеш това по новините — казва тя, след като сядам и си поръчвам кафе и ледена вода. — Томи Милър призна, че е убил съдия Грийн преди малко.
Думите ме зашеметяват, сякаш съм бил халосан по лицето с лопата. Вторачвам се в Анита и не мога да проговоря. Когато усещанията ми започват да се възвръщат, се чувствам предаден и объркан. Как можах да преценя Томи толкова погрешно? Защо трябваше да въвлича семейството ми в тази бъркотия? Сещам се за Тони Милър и се чудя колко още поражения можеше да понесе.
— Разкажи ми — едва успявам да промълвя, — разкажи ми всичко.
Анита говори почти час. Разказва ми подробно за разпита на Томи. Обяснява ми тактиката, използвана от Хармън, която включвала насаждане на подробностите от местопрестъплението в мозъка на Томи. Казва ми, че
Хармън написал признанието лично, а Томи сложил инициалите си на всяка страница и го подписал. Когато свърши, открих, че съм ужасно ядосан.
— Струва ми се, че признанието е било изтръгнато принудително — казвам рязко.
Тонът ми я изненадва и тя скръства ръце отбранително.
— Може би.
— И какво ще направиш по въпроса?
— Какво имаш предвид? Какво мога да направя? Сигурна съм, че Хармън вече се е свързал с всички медии в околността, за да ги уведоми, че сме арестували заподозрения и сме получили писмени признания. Шефовете в Нашвил ще узнаят за това веднага щом отидат на работа. Свършеното е свършено.
— Свършеното е свършено? Това е всичко, което можеш да кажеш? Би трябвало да го спреш по някакъв начин.
— Какъв например? Хармън не би момчето. Не го заплашва. Не го лиши от вода и храна.
— Ами от сън? Каза, че сте го арестували в шест сутринта и в три на следващата сутрин още сте го разпитвали. Това са двайсет и четири часа. Минава всички граници.
— Хармън правеше почивки. Томи можеше да поспи през почивките.
— Спомена, че Хармън излъгал Томи. Това е принуждаване.
— Не, не е и ти го знаеш. Съдилищата поддържат упорито, че полицията може да излъже заподозрян по време на разпита.
— И предполагам, че нищо не е записано на видео, нали?
Клонът на ФБР в Тенеси не използва видео- и аудиозаписи по време на разпити. Доколкото знам, останалите им офиси също не използват. Това дава на агентите повече свобода при разпитите. Също така им позволява да прекрачат някои граници. Ако заподозреният се оплаче, че е бил принуждаван да направи признания, съдът разполага само с неговата дума срещу тази на полицията.
— Хармън е професионалист — казва Анита. — Направи това, което е обучаван да прави.
— Така ли? Кога ФБР започна да обучава агентите си да изтръгват насила признания от невинни момчета?
— Може би наистина го е извършил и просто не си спомня. Алибито му не бе потвърдено. Норкрос отиде до магазина на „Оукланд“, където твърди, че се е събудил онази сутрин. Никой там не го помни.
— Сигурна ли си в това?
— Норкрос не би излъгал.
— Какво каза Томи за дрехите си?
— Каза, че сигурно се бил полял с бензин, когато пълнел резервоара. Каза, че дал дрехите си на жена ти да ги изпере.
— А това означава, че Каролайн ще бъде призована в съда, ако има дело срещу Томи. И тя трябва да бъде свидетел срещу него.
Анита кимва бавно. Внезапно я намирам крайно непривлекателна, дори противна. Тя ме остави с впечатлението, че не вярва искрено във вината на Томи, но въпреки това е седяла там бездейно и не е направила абсолютно нищо, докато шефът й го е принудил да признае. Томи се озовал в кошмарно положение. Няма нищо по-трудно от това да защитаваш фалшиво признание, защото съдебните заседатели намират за почти невъзможно да повярват, че някой би се признал за виновен в престъпление, което не е извършил, особено убийство. Но те не разбират изключителното психологическо напрежение, на което полицията може да подложи заподозрения по време на разпита. Не са наясно, че психиката на човек може да бъде систематично срината до такава степен, че той да започне да вярва, че сигурно е извършил престъплението, макар да е напълно невинен.
— Къде е Томи сега? — питам.
— Вероятно в затвора.
Навеждам се напред и я поглеждам в очите.
— Защо ми се обади и ме извика тук, Анита? И не ми казвай, че си искала да чуя лошата новина от теб вместо да я прочета във вестниците или да я чуя по радиото. Защо наистина ми се обади?
Тя забива очи в масата и прокарва пръст по ръба на чашата си. Изглежда няма отговор.