Семейството на Таня Рийд е тук — майка й, баща й и бабите и дядовците й. Усмихват ми се колебливо. Бях им се представил по-рано точно както шефът ми нареди. Семейството е облечено семпло и седи кротко и безмълвно. Определено не се чувстват добре на място като това, толкова близо до кабината на смъртта. Спомням си молбите на родителите по телевизията в деня, след като детето им бе отвлечено. Забелязвам, че са се състарили още повече за дванайсетте години, които бяха нужни, за да докарат убиеца на дъщеря им до справедливия край. Косите им са посивели, рамената им — отпуснати. Толкова са апатични, че изглеждат почти безжизнени.
Трябва да призная, че изпитвам смесени чувства относно смъртната присъда. Философски и интелектуално не мога да се примиря с идеята, че модерно, цивилизовано правителство, което забранява на хората да убиват, си позволява да наказва престъпниците с убийство. Но после си представям нещата от другата страна — ако знам, че някой е отвлякъл, измъчвал и убил някое от децата ми, Ще искам този човек да умре. Ще искам да страда. Освен това знам, че аз самият съм способен да го убия. Може би правителството трябва да обмисли закон, който да позволява на семейството на жертвата да убие осъдения. И да им дадат възможност да го убият по същия начин, по който е била убита жертвата. Вероятно подобна форма на отмъщение ще им даде утехата, за която копнеят.
На първия ред седят двама представители на местните медии, млади вестникарски репортерки, облечени в тъмни делови костюми. От престъплението е минало толкова дълго време, че щатските и националните медии вече са се прехвърлили на по-актуални проблеми. Таня Рийд е стара новина, излязла от употреба в бързо развиващото се общество. Гледам младите жени и се чудя какъв ли ефект ще има върху тях екзекуцията. Начинаещи журналистки, едновременно неопитни и арогантни. Снизходително подготвят „загрижения“ си вид за снимките пред затвора по-късно. Чудя се как ще се чувстват относно флирта си с професионалния воайоризъм, след като са гледали как човек умира на пет метра от бележниците им.
В точно определения момент довеждат Джонсън в кабината, облечен в бяла болнична нощница, с белезници на ръцете и окови на краката. Стоманена стена отделя свидетелите от осъдения. В нея има прозорец, който прилича на онези в родилните отделения, през които бащите гледат новородените си бебета. Размишлявам над тази ирония за миг, после я пропъждам от мислите си.
Джонсън е нисък и дебел, с късо подстригана черна коса, двойна брадичка и гладко избръснато лице. Чудовището е на четирийсет и една години, но изглежда на не повече от трийсет. Прекарал е почти половината от живота си в затвора, но ако замениш болничната нощница със сако, панталон и вратовръзка, ще прилича на съседа, който събира подаянията в църквата в неделя сутрин.
Представителите на затвора също са тук. Директор Томи Джо Тестър въвежда Джонсън в кабината, следван от двама огромни пазачи в черни униформи. Свещеникът, лекарят и двама медицински техници с каменни лица и бели престилки влизат след тях.
Джонсън спира и се вторачва тъжно в публиката. Никой от собственото му семейство не е дошъл да го гледа как умира. До този момент той поне се опитваше да запази спокойствие, но устните му затреперват и рамената му увисват. Пазачите му помагат да се качи на носилката и той се разплаква. Свалят белезниците и оковите му и ги заменят с кожените каиши, закачени към носилката. После пазачите отстъпват назад към стената.
— Точно така, плачи, копеле — чувам бащата на Таня да мърмори от мястото си. — Отиди си като истински страхливец, какъвто си.
Директорът, облечен в тъмносин костюм, пристъпва напред с лист хартия в ръка.
— Филип Тод Джонсън — казва той с провлечен южняшки акцент. — Чрез властта, възложена ми от щата Тенеси, нареждам изпълнението на смъртната присъда, определена от наказателния съд в област Вашингтон по дело „Щата Тенеси срещу Филип Тод Джонсън“, да бъде извършено веднага. Имаш ли последни думи?
Следва кратко мълчание, после жалостив вой.
— Съжалявам — изплаква Джонсън. — Ужасно съжалявам! Не можах да се удържа. Господ да ми прости!
Не знам какво ще е отношението на Господ към него, но щатът Тенеси определено не е в настроение да прощава.
— Господ да се смили над душата ти — казва директорът, докато медиците включват системата към лявата ръка на Джонсън.