— Браво, Рио, добро момче.
Той пуска топката в краката ми и аз я вземам. Хвърлям я отново в тъмнината. Той ще тича и търси цяла нощ, ако остана тук с него. Докато го наблюдавам, Каролайн излиза на терасата и ми подава телефона. Обажда се Бейтс.
— Облечи костюм — казва той. — Ще мина да те взема след двайсет минути.
— Костюм? Къде отиваме?
— Да се видим с един важен човек.
— Кой?
— Просто се облечи. На път съм.
Неохотно изпълнявам нареждането му. Той спира пред къщи след малко и се качвам в БМВ-то. Бейтс дава на заден ход, без да каже и дума, и след няколко минути вече сме на път към Джоунсбъро.
— Е, кога ще ми кажеш къде отиваме? — питам.
— Очаква ни натоварена нощ. Просто се отпусни и се кефи на возенето.
След малко той отбива БМВ-то в скъп жилищен район, наречен „Хълмовете“. Кварталът представлява последен писък на модата сред богатите, пълен е с елегантни къщи, заобиколени от невероятно игрище за голф. Никога не съм влизал в някоя от къщите в „Хълмовете“, но познавам няколко човека, които живеят тук. Един от тях е Лий Муни.
Бейтс отбива на алеята пред огромен бял палат. Изключва двигателя и отваря вратата.
— Идваш ли, или задникът ти залепна за седалката? — пита той.
— Това къщата на Муни ли е?
— Разбира се.
— Не мисля, че съм добре дошъл тук.
— Никой от двама ни няма да е добре дошъл след няколко минути. А сега си извади задника от колата и ме последвай. Не искаш да пропуснеш това.
Качваме се на предната веранда и Бейтс звънва. Лий Муни отваря вратата след минута, облечен в тъмносин халат от коприна и пантофи. Мирише на алкохол. Видът на лицето му, когато познава Бейтс, е смесица от объркване и тревога.
— Какво искаш, шерифе?
В същия миг вижда и мен и побеснява.
— Какво прави той тук?
— Трябва да поговорим насаме — казва Бейтс.
— За какво?
— Важно е. Нямаше да съм тук, ако не беше.
— Тук сме достатъчно насаме. Кажи какво искаш.
— Ако ме накараш да стоя тук на верандата, ще ти кажа това, което трябва да ти съобщя, достатъчно високо, така че и съседите и жена ти да ме чуят — кресва Бейтс. — И повярвай ми, няма да е добре за теб.
Муни се оглежда нервно и отваря вратата. Отстъпва назад, за да минем, препъва се леко и се опира на вратата.
— Спомняш си къде е кабинетът ми, нали? — казва той.
— Да — отговаря Бейтс.
— Качвайте се. Идвам след секунда.
Муни изчезва по коридора, а Бейтс ме повежда по широко стълбище. Оглеждам се наоколо възхитено: мрамор, корнизи от черешово дърво, висок като в катедрала таван, скъпи картини, огромен полилей във фоайето. Винаги съм чувал, че съпругата на Муни е изключително богата, а като се съди по къщата, слухът се оказва верен. Влизаме в кабинет, обзаведен с меки кожени мебели и скъпо дърво. Вдясно от мен стои голямо черешово бюро, а вляво — кожено канапе. Бейтс и аз се настаняваме на канапето.
— Той е доста пиян — отбелязвам.
— Без майтап! Помислих си, че ще падне по задник, когато влязохме.
— Идвал си тук и преди?
— Веднъж. Доста отдавна.
— Какво става, Леон?
— Ще видиш. Просто ме остави да говоря.
Муни влиза след минута и затваря вратата зад себе си. Носи мартини в ръката си. Сяда зад бюрото, оставя питието си отгоре, сключва ръце зад тила си и се обляга.
— Какво, по дяволите, е толкова важно, че не може да изчака до сутринта? — пита той завалено.
Бейтс се навежда напред и подпира ръце на краката си. Вторачва се в Муни за минута, толкова дълго, че дори аз започвам да се чувствам неудобно.
— Най-после имаме развитие по случая с Хана Милс — заявява Бейтс.
— Ние? — пита Муни. — Какво имаш предвид с това „ние“?
— Аз и господин Дилард, който седи тук. Работихме заедно. Е, не съвсем. Аз свърших повечето работа, но господин Дилард ми помогна с една подробност. Но много важна подробност.
Муни сваля ръце от тила си, отпива от мартинито и отново скръства ръце.
— Защо Дилард е облечен в костюм? — пита той.
— Ще стигна до това след минута. Не искаш ли да узнаеш за Хана? Мислех, че ще се зарадваш, когато чуеш, че сме я намерили.
— Намерили сте я? Къде? Жива ли е?
— Беше в изоставена мина в планина Бъфало. Някой я е убил и е захвърлил трупа й там като чувал с боклук.
Муни поклаща глава и я свежда надолу. Протяга се за чашата с мартини, но пропуска, после успява да я вземе. Не знам в какво се цели Бейтс с всичко това, но усещам как стомахът ми се свива.