Помагам на Каролайн да се скрие под дрехите и кашоните с лице към вратата. Подавам й оръжието.
— Остани тук. Пушката е готова за изстрел. Трябва само да натиснеш спусъка. Когато се върна, ще кажа нещо, преди да вляза. Ако влезе някой друг, пръсни му черепа.
— Къде отиваш? — отчаяно прошепва тя.
Не иска да я оставям сама.
— Отивам да очистя копелето, което нахлу в дома ми и застреля кучето ми.
Кипя от гняв. Това е моята къща. Късна нощ е. Жена ми е ужасена. Проклет да съм, ако позволя на нападателя да се измъкне жив. Промъквам се тихо в спалнята и вземам деветмилиметровата берета от чекмеджето. Проверявам пълнителя и го пъхвам обратно вътре. Пистолетът е зареден, а аз съм готов, макар че сърцето ми бие лудо и ръцете ми треперят леко. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се съсредоточа.
Остави ги да дойдат при теб. Който е стигнал чак дотук, ще измине и останалата част от пътя, за да се добере до теб.
Клякам на пода до тоалетката и се вслушвам. Чувам трясък, после мърморене. Идват от кухнята. Престъпникът се е ударил в ъгъла на масата.
Още една минута, която ми се струва цяла вечност в тъмнината, и чувам скърцането на пода. Майната му. Не мога да чакам повече. Запълзявам по корем към звука. Надниквам зад ъгъла и виждам чифт крака — две тъмни сенки встрани от кухненската маса. Но нищо друго. Ако се изправя, ще се изложа на куршумите му. Изчаквам още няколко секунди, за да се уверя, че е сам. Облягам лакти на пода и се прицелвам между краката на стол. Човекът отново си мърмори. Намира се на около пет метра от мен.
Пламъчето от дулото е ослепяващо, а трясъкът раздрусва тъпанчетата ми. Мъжът изкрещява и се просва на пода. Чувам как оръжието му изтраква на плочките и се изплъзва от него. Скачам и се втурвам към нападателя. Протягам ръка и светвам лампата, когато профучавам покрай нея. Пистолетът му лежи до крака ми и аз го изригвам настрани. Кретенът е проснат на пода и стене. Стиснал е коляното си с ръце и пръстите му са почервенели от кръвта. Обзема ме диво желание да притисна беретата към слепоочието му и да натисна спусъка. Пристъпвам към него. Вдигам крак, забивам го в рамото му и го обръщам по гръб.
— Ти?!
Завъртам се към спалнята и изкрещявам:
— Каролайн, ела тук!
Тя пристига след няколко секунди, стиснала пушката, и тръгва предпазливо към мен. Поглежда мъжа на пода и ченето й увисва.
— Способна ли си да простреляш това лайно, ако помръдне?
Тя кима утвърдително. Погледът й ми показва, че е решена на всичко.
Завъртам се и излизам в коридора, който води към стаята на Джак. Рио лежи на няколко стъпки от вратата. Под гърдите му се е образувала малка локвичка кръв. Коленича до него. Дишането му е затруднено, но очите му са отворени. Погалвам го по ушите и той изстенва.
— Ще се оправиш, приятелю. Всичко ще е наред.
Преглеждам го набързо. Куршумът е влязъл в рамото му и е счупил крака. Трябва да спра кървенето. Свалям си фланелката и я увивам стегнато около раната. Кървенето намалява, но трябва да заведа кучето на ветеринар.
Ставам и той изскимтява.
— Веднага ще се върна. Не ни напускай.
Втурвам се обратно в кухнята, където Каролайн все още стои, насочила пушката към нападателя. Грабвам мобилния и набирам номера на доктор Джеймс Крук. Той се грижи за животните ми от години и е свикнал да го будят. Вдига на петото позвъняване и му разказвам какво е станало. Той обещава да дойде веднага.
Връщам се бързо в кухнята. Мъжът се е търколил настрани, но сега гледа към мен. Ръцете му още са обвити около лявото му коляно. Каролайн стои с насочена към главата му пушка.
— Кървя — тихо казва Лий Муни.
Усещам силната миризма на алкохол във въздуха. По-рано, когато посетихме дома му, вече беше пиян, но сигурно е продължил да се налива, което е довело до малоумното му решение, че аз трябва да умра.
— Не ми пука дали кървиш — отговарям.
— Трябва… трябва да отида в болницата.
— А какво ще кажеш за моргата?
Коленича до него и притискам дулото на беретата към челото му. Главата му се мърда с треперенето на ръката ми.
— Не можа да се примириш, а? Трябваше само да се скриеш в някоя дупка някъде.
— Не разбираш — отвръща той с хленчещия глас, който съм чувал повече пъти, отколкото ми се иска да си припомня.
Сега обаче гласът му е предрезнял от пиене. Разширените му зеници приличат на черни дупки.
— Ти си човекът, който не разбира — възразявам.
Изпитвам нещо, което никога преди не съм чувствал, и внезапно осъзнавам, че е безразличие. Не ми пука за него. Не ми пука, че кърви.