Още надвечер отиде при дъскаря да вземе от него кирия и макар другите керванджии да бяха отишле от бичкията в Балкана да товарят, Бойко си сметна: утре рано, като натовари той оттука, до вечерта ще догони кервана отвъд.
Но сякаш не бивало от толкова само да отмине бащина къща — трябало още да види…
Рано в тъмни зори още, току-що беше изкарал колата из дола, пред погледа му се задиплиха ридовете, един зад други нанатък до Балкана чак. Зад балкански вършини се разгарят зарите на пролетния ден и багрят краищата на белите облаци, пръпнали насам-натам в небото. По ридове прилива в къдрави вълни разцъфналата ръж; някъде от храстите се емна орляк гълъби и се зави над нивите. Нагоре пътят е стръмен, Бойко бърза да изкара кола още по хладовина, докато мухи не са налегнали биволите. Той повдига остен, побутва едина, другия бивол, те мятат крака въз стръмнината, замахвайки пред хомотя насам-нататък димящи ноздри. На завоя да неостанат биволите сами, той откачи синджири и ги поведе; току-що прихлопаха тежките му кола по моста, да закриви, и Бойко се стъписа слисан. — През сипея отвъд, на връх рида, изстъпила се гола жена сред братовата му нива. Той притаи дъх, не искаше сам да повярва очи си. — Сестра му, кръстосала ръце над гърди, косата й се разпиляла по рамена…
— Како! — викна той и като че от гласа си се опомни.
Тя се връцна, трепна, дръпна по-скоро два класа — докато да продума Бойко, — наведе се, грабна дрехите си и хукна зад рида.
Като не може инак, тя пък с магия ще си изкара на брата му! — сведе очи той и вдигна ръка да се хване за теглича на хомотя.
… Чувал беше го туй — от сестра си трябаше да го види. — Докато още не е узрял класа, дошла на призори да краде берекетя от братовата си нива за своята.
И нему отново дожаля за баща му, мина му през ум вчерашната крамола, той махна с ръка: — Да прави кой каквото иска, като не ги е ни грях, ни срам…
Беше вече към обяд, кога Бойко прехвърли Балкана, покрай него се разредиха дървесата и той се изстъпа на отвъдните плешиви чукари да погледна пред себе: надлъж и нашир доде очи стигат равна Румъня. Долу под склоновете гюловите долини — през май тъкмо е беритбата им и всяка утрина те се пълнят с благоуханието на цветовете и със сребристите смехове и песни на момите. От гюловите долини нататък, равни, избуяли човешки бой, нивя: днес-утре и жътва тука ще се захване. И воля, и простор — на всяка страна път се открива; по който и да се понесеш, ни спомен ще те спре, ни свой някъде задържи… Лека сянка покри лицето на керванджията и изведнъж се мярна над канарата, ето я на по-оттатъшната — той вдигна глава, — в небото над него царствено се ширеше орел, също тъй хванал по воля незнаен път…
А и керванджиите, сякаш са знаели, че Бойко ги гони, мудно се спущаха по склоновете на Стара планина. На пладня слязоха в полето, разпрегнаха кола край Тунджа да пладнуват, каляха биволите и пак полека хванаха път надолу. Бойко нито пладнува, нито каля биволите си и вечерта, кога рекоха да отбият от пътя керванджии, да завъртят на колело колята, и той, настигнал, току слови отдолу края на кервана.
— Пак мъжки си карал!
— Като ни застигна, преди да спрем…
Посрещнаха го отсам-оттатък другари; всички разпрегнаха биволите си и се разщъкаха наокол да стъкват огън и за вечеря да приготвят.
Бяха вече загаснали зад плешивите бърда на Средня гора и сетните прашни зари. Полето безмълвно и глухо се тъмнееше нататък в далнини; ни нейде зад рудина да запуши комин на селска колиба, ни дъбрава да залъже око наблизо. Под пътя отдолу само една река бъбли по долът и отсам-оттатък по бреговете и са клюмнали върби.
Докато пръснатите керванджии се сберат, сякаш плах рояк светулки, звездици пръхнаха в небеса и топла лятна нощ легна над полето.
Всред кервана се изви тънък ствол дим. Отсам оттатък, през процепите на колята, захванаха да прескачат керванджиите — един съчки за огъня носи, други гърнето за боба плакне, а трети с Бойка хванали няколко мрени и раци по долът, ще ги пекат на жаравата. — Запращяха съчките, сложиха гърнето с боба въз една страна и всички заобиколиха огъня, който разпръсна лихите им сенки по канати и колела на колята, извити на търкало зад тях.
— Де, пък огън ли накладохме да лумне! — скочи от радост Бойко и протегна ръце към високите пламъци, що се кършеха според боя му нагоре.
— На Бойка му е душа и свят в полето! — извърна се усмихнат към другите най-стария и се поотмести, че грейката на огъня припичаше вече и не можеше да се търпи.