Подйет от мисълта си, той не сети кога отби биволите от царския път и хвана тесния междуселски друм, обрасъл отсам-оттатък с трънки и глогини. Всеки завой, всеки камък по този път знае той. Колко пъти по него се е отделял от кервана самичък да отиде на седенки в село, колко пъти се е връщал, само туптяло ли е сърце някога тъй! Гледай — и биволите му се съживиха с него, как чевръсто запремятаха тежките си крака, като че ги подкара към дола…
… Всичко е докато рече един път човек! Да рече и да тръгне… И — толкози да обикаля той, а един път да му не дойде на ум да се спре, да каже… сякаш го беше страх и да помисли дори… Ала няма сега вече какво да го спъва.
Вечерен сумрак беше вече покрил полята, горняка съскаше из сухи бодили и буренаци, но Бойка сладък блян топлеше отвътре. Колкото той се приближаваше към Стърмен, толкози по му порасваше сърцето.
Ето вече се показа схлупения покрив на воденицата, глъхнала под пътя отдолу — той се не спря:
— Днес е неделя и воденичаря се е прибрал в село! — Други път като стигнеше дотука, смяташе вече е в Стърмен, пък сега докато отмине, докато изкара лъките, струва му се, няма край…
Най-подир загореца поведе биволи пряко поляната, над която се показаха ниските плетища на селото. Това си е то Стърмен — станал му беше той като роден. Наокол всичко се прибрало и само няколко одърпани гъски кретаха из реката на горе.
— Тъкмо в мрачината, си помисли той, ще влезе в село и право у дядови Добреви. Няма никой да го види, никой да го знай. Не рачи и свирка да извади — по-добре, тъй с думи каквото е намислил да каже на дяда Добря…
Но щу захващаше отново да припомня какво ще приказва, и откъм село се показа мъж. Бойко се втренчи в мрачината и го позна. Воденичаря с кучето си се връща към воденицата.
— Ти ли си бил, Бойко! — приближи го той. — Добра среща. Какво се помайваш — бързай и ти на сватба да тропнеш…
— Сватба? — сепна се керванджията.
Още преди да отвори уста воденичаря, той като че предсети някак думите му.
— Я чувай гайдите…
Бойко впери очи в него.
— У дядови Добреви. Дъщеря му женихме днес — додаде той, отминувайки надолу. — Със сватбарите, че и аз окъснях — ще ме яде вълка по лъките…
Загореца сам не повярва ушите си и като че всичко се завъртя пред него.
Както беше повел биволите към село, пристъпа два пъти, обърна се бозна-защо, изгледа кучето след воденичаря — пък и на сватба ще отида! На сякаш нещо го поведе да отбие биволите нататък към реката, дето лятос стануваше кервана.
Той извади жеглите, разпрегна. После обиколи веднъж колата, като че търси нещо и пак се спря. Краката му бяха се подкосили Повъртя се тъй на едно място, помъчи се невям нещо да спомни и току се сложи на процепа.
Жени се… Друг го преварил…
И дълго, без да може да се опомни, стоя тъй на процепа.
Наокол се стъмняваше. Отгоре, през сливака, сам-там замъждука по къщите светлинка и още повече мрак се сбра в душата на Бойка.
По едно време гайдите пак писнаха татък из село. Той вдигна ниско приведена глава, но изведнъж сведе поглед и се загледа в огнището. Толкози пъти беше станувал тука с кервана! Сега и от него вятъра е раздухал пепелта и сред тревата угорената и набита с черни въглени земя сочеше като изприщен лишей.
А гайдите пищяха нататък. Хоро се люшка. Сам кума е станал от софра да го води. Отмери напред, дваж назад — не се сбират вече пред къщи — подйе се, чак сред двора го изви. Из трема пръпнали дружки подвличат и Койка да отиграят с нея сетньо хоро. Ето отдолу, те подйемат към кума да срещнат двата края… Срещнаха ги. Заситниха напред и изведнъж свиха, извиха пак над широки двори. — Бойко като че ги гледа пред очи. — Провиква се волно кумеца. Всички пак по него завръщат, само ником привела под було чело, Койка излеком подрусва шити поли, не смее да вдигне очи да погледне хорото…
Сипкави ручилки повдигнаха изведнъж гласове, оттйекнаха се в глушината и замлъкнаха.
Момкови и момини ще си тръгват. Разшаваха се по пътища сватбари. Татък се притварят порти, през сливака пък замъждуква светлинка; от дядови Добреви веселбата се изнася нанавън и заглъхва сам-там из нощта.
Пак тихо зареди и заплака реката по дола, закимаха над нея върбите, а след малко ето — студен вихър се подйе над село, изви над пътя горе, втурна се и размята цяла купчина сухи листи срещу колата.
Извърна се към биволите, легнали отпред до хомотя, Бойко, стана, взе ямурлук от колата и като се загърна, приседна пак на процепа. Зад него, оттатък дола, по равнината свиреше вихърът, но край колата беше тихо: чуваха се само биволите — сумтенето на широките им ноздри, чийто топъл дъх излеком той сещаше да достига до врата му.