Тя отново се е заиграла с куклите. Организирали са си следобеден чай. Детето вдига очи от играта и ме гледа изпитателно в лицето, понеже не може да си обясни остротата на тона ми. Мъча се да държа страха далеч от него и сигурно успявам. Тя приближава прозореца и се гуши у мене.
— Няма го — казва безгрижно дъщерята и се връща при куклите, сяда при своите бебчета.
— Какво правеше? — питам аз, а очите ми трескаво шарят из високите треви и дивия овес, които разделят нашия парцел от плажа. Нищо не се вижда, но си представям как някой пълзи скришом към къщата. Няма да го видим, преди да излезе чак при басейна. Напоследък сме поизоставили мерките за сигурност, подлъгани от фалшиво усещане за безопасност. Аз поне не биваше да се забравям.
— Наблюдаваше — съобщава Виктория, а на мене сърцето ми изстива.
— Къщата ли, Виктория?
Тя ме поглежда с вирната глава и казва:
— Не. Птиците. Гледаше птиците.
Виктория започва да пълни с невидим чай въображаеми мънички чашки. Есперанса продължава да си тананика в кухнята. Плажът е пуст. Слънцето наднича иззад облаците и позлатява всичко наоколо. Решавам да се обадя на психиатъра си.
4
Няколко месеца след като с мама сме вече във Флорида и аз съм се установила с неохота в новото училище, тя започва да се държи някак странно. Обичайните й маниакални еуфории и унили депресии са заместени от постоянно равнодушие, което при нея изглежда необикновено и в известна степен свръхестествено.
Първоначално промените са едва забележими. Най-напред установих, че е престанала да се гримира. Тя е красива жена с елегантна фигура и копринена руса коса. Също като косата, веждите и миглите й са бебешко руси, така че остават невидими без намесата на аркансил и гримьорски молив. Без грим изглежда уморена, изхабена. Цял живот се е отнасяла с изключително внимание към външния си вид.
„Красотата е власт“, обича да ми повтаря тя, макар нито един път да не е демонстрирала действието на тази власт.
Една събота сутрин седим двете в кухнята. Аз ям овесени ядки и гледам анимационни филми по малкия черно-бял телевизор, който държим върху кухненския плот, а тя се стяга за дневна смяна в ресторанта. Древният климатик се бори със сетни сили срещу августовската жега, но въпреки това усещам капки пот да се стичат по челото и горната ми устна.
Поглеждам към мама, облегната на плота. Пие кафе, преметнала чанта през рамо. Погледът й е празен, вторачен в нищото, някъде много надалеч оттук.
— Мами, няма ли да си „сложиш лицето“? — питам аз, като преднамерено имитирам собствената й интонация, с която всеки път изрича тази фраза.
— Не — отвръща тя безучастно. — Вече не слагам грим.
— И защо?
— Защото е вулгарно. Франк смята, че с него приличам на пачавра.
Повдига ми се от тези думи, макар по онова време да не знам защо.
— Така ли каза?
Тя кимва.
— Казва, че не може да заспи нощем при мисълта за това, как аз се шляя насам-натам в такъв вид, а на мъжете им текат лиги с надеждата, че могат да ме имат за жълти стотинки. Казва, че трябва да показвам лицето си такова, каквото го е Бог създал. И е прав.
Не знам какво да отговоря. Но дори тогава, на шестнайсет — почти седемнайсет — разбирам, че има нещо толкова гнило в цялата работа, че човек не знае откъде да я подхване.
— Мами — казвам аз, — това са бабини деветини.
— Мери си приказките, Офелия — сопва се тя и вперва гневен поглед в мене. — Не съм те възпитавала да ги дрънкаш такива. Когато Франк се прибере у дома, няма да позволи подобно нещо.
Тя отново насочва поглед през прозореца, сякаш очаква някого от много далеч.
— Мами, Франк ще се прибере при електрическия стол. Не у дома.
Тя отново ме поглежда и казва злобно:
— Не говори такива неща.
— Но това е истината, мами, и ти я знаеш.
— Офелия, ти въобще не чуваш какви ги дрънкаш. — Повишава глас. — Има нови доказателства. Те по безспорен начин установяват, че Франк не може да е извършил онова, в което го обвиняват. Той е невинен. Бог не ще позволи един невинен да загине заради престъпления, които не е извършил. — Гласът й е вече писклив, а очите — налети със сълзи. Тя захвърля празната чаша върху плота и излиза без дума повече.
Обсъждали сме това вече сто пъти. Аз и моят психоаналитик. Този първи момент, когато установих, че с мама става нещо нередно, нещо ужасно лошо.