— Как се почувствахте след нейното излизане онази сутрин?
— Стана ми зле. Уплаших се.
— Защо?
— Защото тя бе… друга. А и не исках Франк да „се прибира у дома“. Приемах го като един етап, който трябва да бъде изминат от нея, етап, който ще свърши зле като всички останали, а накрая ще се върнем в Ню Йорк.
— Страх ли ви беше от него?
Този въпрос изглежда малко глупав.
— Той бе осъден за изнасилване и убийство — отвръщам аз бавно.
Лекарят кима почтително, обаче не казва нищо. Чака ме да продължа. Когато не го правя, сам се обажда:
— Майка ви го е смятала за невинен. Това невъзможно ли е? Мнозина са осъдени за престъпления, които не са извършили. — Той казва това, за да продължим разговора, да ме насърчи при защитаването на собствената позиция. Но аз се чувствам повече подразнена, отколкото улеснена.
— Да, мама го смяташе за невинен — казвам аз. Не мога да забравя онези идиотски посещения, при които поставят длани един срещу друг върху стъклената преграда, докато някой от пазачите не им кресне да престанат. Спомням си как ме гледа и разпитва за училище. Помня онези спокойни очи и тих глас. Нещо у него събужда желание да хукна презглава накъдето ми очи видят. — В погледа му има смърт. Дори когато се усмихва, в него нещо липсва. И всички тези промени у мама. Щом й оказва подобно влияние иззад решетките, какво ли би станало, ако наистина дойде да живее с нас?
Лекарят замълчава за момент.
— Какво смятате, че бихте могла да предприемете в онзи момент, за да промените хода на последвалите събития? — пита той най-накрая.
Това е въпросът. Имаше нещо през оная сутрин в караваната. Убедена съм, че това е бил последния момент, в който е имало възможност събитията да се пренасочат. Да бях само догонила мама и настоятелно поискала да ми обясни за какво говори. Ако й бях казала, че ми призлява, че умирам от страх, че Франк е виновен и не може, никога не бива да заживява с нас, може би щеше да ме послуша. Споделям това с психоаналитика.
— Мислите ли, че наистина би дала ухо, Ани?
— Сигурно никога няма да узная.
Той оставя казаното да витае из въздуха. Чували сме го и двамата поне сто пъти. Но неизвестно защо то никога не излиза с лекота от устата ми.
— Какво точно направихте тогава?
— Довърших си овесените ядки и догледах филмчетата. Казах си, че тя е побъркана, че е идиот. И пропъдих мисълта за това от главата си.
— Бива ли ви в това отношение?
— Да гоня нежелани мисли? Уха!
Кабинетът му е неудобен. Плюшената кушетка е мека и евтина. Тя по-скоро ме кара да се чувствам нащрек, отколкото да предразполага. Климатичната инсталация се престарава и е доста студено. Върхът на носа ми е премръзнал, макар слънцето навън да прилича на разтопено, а обилната му светлина да се отразява от меката зеленина на океана.
Не съм легнала върху кушетката, а седя кръстосала крака в единия й край. При първия сеанс ми каза, че мога да се излегна, ако от това ще се чувствам по-спокойна, но аз отвърнах, че няма да е така. Той се е разположил насреща ми в огромно кресло, което запълва без усилие, а помежду ни има ниска масичка с цветни албуми отгоре: на Пикасо, Рембранд, Реноар. Положени са сериозни усилия помещението да прилича на дневна, а не на лекарски кабинет. Всичко тук е изкуствено: масата, полиците за книги, бюрото — всичко е направено от евтин талашит, покрит с фурнир. Всичко е от типа „направи си сам“, дето пристига в кашон под формата на купчина плоскости и торбичка с болтове и гайки, както и с приложено указание за сглобяване. Има вид на временно, а това не успокоява особено. Струва ми се, че би следвало да е направено от солиден дъб — тежко и непреходно. Отвън би трябвало да бушува типичен за есента в Нова Англия ден с пожълтяващи листа и лек намек за предстоящ сняг. А той самият трябва да носи пуловер. Кафяв.
Не си води бележки и никога не записва разговора ни. По този пункт останах непреклонна. Не искам да оставям материална следа от собствените си мисли където и да било. Той е съгласен. Казва, че ще постъпим така, както аз намеря за добре. Но винаги се питам дали не сяда да надраска на бърза ръка всичко веднага след излизането ми. Защото неизменно помни дословно всеки наш разговор.
Макар да споделям с него много неща, запазвам доста други в тайна. Посещавам го от дъжд на вятър вече над година, след като ми е препоръчан от Вивиан (Приятел е на Марта. Марта ли? Е, не я ли помниш Марта? Дето събираше дарения миналия август? Както и да е. Чух, че е невероятен.) По време на сеансите разкривам истината по отношение на чувствата си, но променям имената на всички участници в моята история. Има много неща около мен, които той няма да научи никога.