— Какво за него?
Тя ми подава вестника и аз прочитам за пропадналото ченге, за курвата, хероина, комара и мистериозната вноска по спестовната му сметка.
Поглеждам Ела, а тя ме е наблюдавала. Бърчи вежди, когато погледите ни се срещат.
— Шантава работа, а? — обажда се тя, а в очите й виждам странни пламъчета, сякаш сензационната статия й доставя особено удоволствие.
— Да — отвръщам аз, като сгъвам вестника и се облягам назад със затворени очи. Усещам ласката на слънцето върху лицето си. Обзема ме тревога. Нещо в прочетеното току-що не е наред. Но точно сега не мога да се разправям с проблемите на Рей Харисън. — Шантава.
43
Започвам да установявам, че никога не оставам сама. Или Грей е при мене, или Ела, или Бриджит. Не ме оставят насаме даже с Виктория, освен сутрин, докато я водя на училище. Не че ми висят над главата, но в къщата постоянно има по някого и винаги някой е с мен, когато излизам за едно или друго. Като знам какво мислят за мене, не мога да им се сърдя. Ще потърпя известно време, но рано или късно ще ми писне. Засега давам най-доброто от себе си, понеже искам да остана при семейството си, а не да ме заключат в някоя гумена стая на майната си.
— Мами — обажда се Виктория в колата на път за училище тази сутрин.
— Да, Виктория.
— По-добре ли си? — Тя гледа отражението ми в огледалцето за обратно виждане. Леко е смръщена.
— Да — отвръщам аз. — Много по-добре.
Виждам я да се усмихва и насочвам отново поглед към пътя отпред. Сетне чувам:
— Не искам повече да оставам при баба и дядо.
Това звучи странно и аз отново поглеждам в огледалцето, за да видя, че веждите й са пак смръщени.
— Защо, скъпа?
— Просто не ща. Искам да си стоя при тебе и тате. Ти не трябваше да заминаваш, а те не трябваше да ме водят с тях. — Виждам, че го е обмисляла. Сърцето ми леко се свива.
Усмихвам й се и решавам да не питам повече.
— Никъде няма да заминавам и ти не трябва да ходиш никъде, щом не ти се ходи. Нали?
— Да — казва тя, но усмивката й не се завръща.
През останалата част от пътя я наблюдавам в огледалото и се питам дали пък да не задълбая малко въпроса. Но докато стигнем училището, тя си е пак предишната Виктория, оживена и бъбрива, чурулика за предстоящата изява в „Покажи и кажи“24. Домъкнала е Клод и Изабел. Не се съмнявам, че ще пожъне колосален успех.
След като оставям Виктория, не се прибирам направо. Противна ми е мисълта да прекарам остатъка от деня около Бриджит, която, между нас казано, е още по-некадърна готвачка и домакиня, отколкото съм аз. Започвам да си мисля, че е оперативен работник от службата на мъжа ми, чиято главна задача е да ме държи под око.
Намирам се в интернет кафето край плажа. Поръчвам си кафе с мляко и като се свирам в най-отдалечения ъгъл, започвам да сърфирам из Мрежата с помощта на един от лаптопите. Опитвам се да намеря потвърждение на някои от нещата, които се случиха с мен. Но, както се оказва, не е нужно да ми вярват околните. Аз знам какво се е случило. Знам, че не съм луда. Знам, че срещнах Марлоу и го премахнах от този свят. Това знание ме излекува и би следвало да съм напълно доволна. Какво са сторили Алан Паркър и „Помощ в мъка“, за да потулят нещата, не е моя работа. Направих опит да се свържа с баща си и да поговорим за онази нощ, но без успех. Започвам да се тревожа за него.
Пръстите ми висят над клавишите. Искам да измисля начин да се свържа с Алан Паркър, с други лица, потърсили услугите на неговата организация, както и с баща си, в отсъствие на Грей. Край тоалетните има телефонен автомат. В края на краищата не правя нищо от намисленото. Май ме наблюдават. Всички са толкова доволни от моя „напредък“. Не е сега моментът да разлайвам кучетата. Трябва да съм у дома при детето си.
— Не ви оставят сама, нали? — Обръщам се и виждам млада жена, седнала на масата зад мен. Има бебе, което спи безметежно в количката си. Пепеляворусата коса на жената е събрана отзад в стегната конска опашка. Лицето й е бледо до сивота. Под очите личат тъмни кръгове на умора. Не я познавам.
— Моля?
— От сума време се мъча да ви сваря някъде насаме — казва тя.
— Познаваме ли се?
24
Учебна програма в подготвителните и първите класове, в рамките на която децата се учат да говорят пред аудитория, като за целта донасят от къщи някакъв предмет, а после разказват защо са се спрели именно на него, за какво служи и пр. — Б.пр.