— Как може да се уреди човек с такава прегръдка? — пита той и детето се хвърля към него със светнало лице. Няма и помен от предишната печал. Той я подхвърля във въздуха и силно я прегръща. Двамата се усмихваме един на друг над главата й, а тя се кикоти от удоволствие. Грей я оставя на пода.
— Всички ли са готови? Татко се обажда току-що. Вивиан е сложила месото на скарата.
Може и да забелязва, че двете с Виктория преставаме да се усмихваме, но не дава вид.
Гади ми се от целия фарс. Все едно че Сара Харисън седи насреща ми край дългата стъклена маса, около която сме се събрали за вечеря. Огромно оранжево слънце се спуска към хоризонта на синьо-розовия небосклон над залива. Ядем филе миньон с печени картофи и огромни кочани царевица. Дру и Грей пият бира, а ние с Вивиан — бяло вино. Виктория пие млякото си от пластмасова чаша с нарисувано отгоре й котенце. Всеки страничен наблюдател би умрял от завист — богато и щастливо семейство се наслаждава на съвместна вечеря в луксозния си дом с изглед към океана.
— Ани — започва Дру, като нарушава тягостната тишина, настанала след размяната на няколко общи приказки и мнения за вида на детето, — изглеждаш добре.
Усмихва ми се по начин, който не ми е познат досега. Видът му е доволен и милостив — кралят се радва на своите благоверни поданици. Благодаря му, защото май точно това се очаква да сторя при дадените обстоятелства.
— Радвам се да го видя — продължава той. — Благословени сме да се съберем така, като едно семейство. Дълъг бе пътят до щастието… за всички ни.
— Така е — обажда се Вивиан, забила поглед в чинията. — Истинска благословия. — После вдига очи към мен и ме хваща за ръка. Имам желание да я отблъсна, но не го правя. Усмихвам й се, а сетне и към Виктория, която седи до мен и внимателно наблюдава цялата сцена.
— Трябва да призная — кара нататък Дру с малко по-силен и ведър глас, — че когато за първи път се появи сред нас, реших, че не си подходяща за сина ми. Опасявах се от това, че не си добре и че Грей ще се опита да те спаси по начин, който не можа да използва при собствената си майка.
Думите му падат като юмруци върху масата — отчетливо и тежко. Всеки спира по средата онова, с което се е заел, за да го погледне. Чашата на Вивиан застива току пред устата й, моята вилица увисва над един домат. Никога не съм го чувала да говори така. Тази откровеност ме кара да се изчервя.
— Татко — обажда се намръщен Грей, като се навежда напред на стола си. Отправя многозначителен поглед към Виктория и забелязвам напрежението в раменете и горната част на ръцете му.
— Остави ме да се изкажа — срязва го Дру и вдига ръка.
Сега виждам, че е пиян. Четири бутилки е люснал, само откак сме тук, а сигурно пие доста отпреди това. Станал е непривично разпуснат и бъбрив.
Грей ме поглежда с неудобство, но се обляга назад, все още напрегнат, все още пълен с очакване. Не че го е страх да се опъне на баща си. Просто и най-малката препирня при тях винаги прераства в колосален скандал и той предпочита да си затрае.
— Но ти не си като майката на Грей — заявява Дру. — Ти, Ани, показа дух, какъвто не съм подозирал у тебе. Ти ощастливи моя син и се прояви като много добра майка.
Преди година бих са подмокрила от благодарност при подобно изявление. Сега просто ми се ще да му забия един юмрук право в равните бели зъби. Думите на Сара Харисън се блъскат в главата ми, а сърцето бие все по-често. Полагам сериозно усилие да овладея напиращите към лицето ми чувства.
Вивиан се изправя рязко, като едва не събаря стола си. Усетила е наближаващата буря.
— Виктория, ела да идем горе при кукленската ти къщичка — казва тя и се насочва към вратата. Очаквам детето да се втурне след нея, както всеки път, но тя остава на мястото си като зазидана.
— Не ща — заявява Виктория намусено. Хваща ме за ръка и добавя: — Тук искам да остана.
— Виктория — повтаря баба й толкова остро, че чак аз подскачам. — Да вървим.
Нещо се преобръща в мен.
— Няма да й говориш по този начин — чувам гласа си. — Никога.
Сега всички погледи се отправят към мен, сякаш съм марионетка, която неочаквано е направила движение по собствена воля.
— Не искам да играя тия игри с тебе, бабо — казва Виктория. — Не ми харесват.
Поглеждам дъщеря си с мисълта колко по-силна, по-корава е от мене още на тия години.