— Какви игри, Виктория? — питам аз. Тя не отговаря, но впива поглед в очите на баба си. Върху лицето на Вивиан личи предупреждение, а върху това на детето — уплаха. В гърдите ми се надига гняв и аз заставам между тях.
— Какви игри? — повтарям въпроса аз.
Същия следобед влизам в компютъра на Грей. И откривам, че Сара Харисън ми е казала истината относно връзките на „Пауърс и Пауърс“ с „Помощ в мъка“. И от този момент нататък възбуденият ми мозък се мъчи като бесен да подреди отделните частици на всичко онова, което ме сполетя. Този поглед, разменен между Вивиан и детето, като че ли дава последен тласък на процеса.
— Какво става тук? — пита Грей. Той отново се е привел напред, сякаш готов да стане от мястото си.
Виктория поклаща глава и упорито забива поглед в коленете си. Пялото й телце е напрегнато. Пуснала е ръката ми и впила пръстите си в облегалките на стола. Аз я прегръщам през раменцата и шепна в ухото й:
— Няма да ходиш никъде, щом не искаш, миличка.
Виждам как се отпуска цялата.
Всички замълчават за момент.
— Снимката — обаждам се спокойно аз, внезапно проумяла. — Ти си я вързала и снимала така. Казала си, че е игра.
Виктория ме поглежда изненадано, а после избухва в сълзи.
— Не прави лошо на мама! — писва тя неочаквано, вперила поглед в Дру. Върху лицето й е изписан такъв срах, че сърцето ми се свива. Тя ме хваща за ръка и започва да се примъква в скута ми. — Не съм й казала аз. Не съм аз!
Тя е цяла върху мен, хлипа и се притиска към тялото ми по начин, който помня от дните на прохождането й. Аз я прегръщам здраво и заравям лице в косите й.
— Никой няма нищо да ми стори, Виктория — шепна в ухото й.
Грей е вече на крака, вперил яростен поглед в баща си.
— Татко — казва той, — какво си направил?
Дру диша шумно, сякаш за да се успокои.
— Направих онова, което бе нужно, за да можем отново да се съберем ето така, като едно семейство.
Грей блъсва масата с такава сила, че една чаша пада и се разбива върху пода. По краката ни плисва вино. Никой не се навежда да прибере парчетата и да почисти. Всички сме като замръзнали. Лицето на Грей е алено. На шията му пулсира вена. Никога не съм го виждала толкова ядосан.
— Какви ги приказваш, татко? — изревава той.
Дру също почервенява, но не казва нищо.
— Кажи ми, по дяволите!
Дру вдига шишето с бира и отпива дълга глътка. Ясно е, че не намира за необходимо да отговори на сина си.
— „Помощ в мъка“ е клиент на „Пауърс и Пауърс“ — казвам му аз най-накрая. Иска ми се да избухна като него, да грабна скъпия порцелан от масата и да го запокитя в стената, само за да го видя на парчета, но дъщеря ми се е вкопчила истерично в мен. Имам усещането, че заради нея съм длъжна да запазя самообладание. — Днес проверих в компютъра ти. Има ги в списъка на клиентите.
Грей ме поглежда и отново се обръща към баща си. Виждам, че не знае на кого да вярва.
Всички погледи са съсредоточени сега върху Дру, който продължава да мълчи, изпъчил гърди и надул бузи. Паметник на самодоволната арогантност, на безусловната непогрешимост.
— Е, и какво? — пита той. — Какво от това?
Лицето на Грей се отпуска. Целият гняв се оттича от него. Спомням си това лице отпреди много години, когато в болницата ми разправя за баща си, колко безпомощен се чувства, изправен срещу неговата воля, срещу свързаните с него бащини намерения. Как през целия си живот се опитва да се хареса на един човек, който никога и от нищо не е доволен. Отдавна не сме разговаряли за това, погълнати от поредната ми драма. Виждам, че нищо не се е променило. Може би Грей, също като мен, е водил фалшив живот в името на нещо, което е приемал като по-висша цел. Може би изобщо не му се е връщало тук, за да започва работа при баща си, може да го е направил единствено в името на съвместното ни благо.
— Цялото си детство пропиля в опити да спасиш майка си — отбелязва Дру, като хваща ножа и вилицата, за да се заеме със стека. — Не исках да прекараш зрялата си възраст в опити да спасиш другиго, който на всичко отгоре не подлежи на спасяване. Не исках още едно дете от кръга на моите отговорности да расте с нестабилна психически майка. Направихме онова, което бе нужно. Ние помогнахме на Ани, но в крайна сметка тя трябваше да се спаси сама. Вярно е, че методите ни бяха нетрадиционни. Но така трябваше да бъде и Ани го знае.
Той е спокоен, делови, все едно говори за нещо съвсем далечно от нас, за някоя рискована операция или съмнителна инвестиция, която се оказва много изгодна в дългосрочен план. Но той говори за мене, за моя живот, за моята дъщеря. И двамата с Грей гледаме как Дру се храни. Виктория още плаче тихичко в обятията ми. Вивиан стои до масата, отпуснала ръце върху стола си. Слънцето се е спуснало под хоризонта и над океана виси оранжево-синьо сияние. Толкова красиво място за живеене и толкова грозен живот.