— Ти бе обсебена, Ани — обажда се тихо Вивиан. — Той щеше винаги да те преследва.
Но никой не й обръща внимание.
Наблюдавам съпруга си и виждам как се мъчи да осъзнае чутото, спомня си разказаното от мен, за което заяви, че е фантазия.
— Значи Алан Паркър, „Помощ в мъка“, всичко, което й е разказал той, е истина? — Грей не крещи вече. Гласът му е пълен с печал.
Дру внимателно отрязва ново парче месо, за да го сложи в устата си. Започва бавно да дъвче. Двамата с Грей го наблюдаваме, смаяни от неговото спокойствие, от това безразличие, с което посреща целия наш гняв и негодувание.
— Вижте какво — проговаря най-сетне той, като оставя сребърните прибори в чинията със звън, — Алан Паркър заведе Ани там, където бе необходимо, а тя свърши останалото. Не е ли така, момиче?
Погледът на Грей се прехвърля от мене върху баща му и обратно.
— Да не искаш да ми кажеш, че той наистина е бил там? Марлоу Гиъри? И тя го е убила? — Гласът му е зареден със заплаха. Юмруците са свити край тялото. — Това не може да бъде! Няма начин!
Широка усмивка бавно разцъфва върху лицето на Дру. Тя е почти мила, само че така и не засяга погледа му. Прилича на чудовище във вечерния сумрак. Дръпвам се инстинктивно назад.
— Ти какво ще кажеш, Ани? — пита ме Дру с гнусно намигане, все едно правим заедно някаква мръснишка шега. — Мъртъв ли е вече Марлоу Гиъри? Най-накрая?
И сега проумявам, че двамата с него наистина сме в един отбор. Защото само Дру и аз разбираме необходимостта аз да бъда онази, която убива Марлоу Гиъри. Нито един разказ за неговата кончина, никакви статии или материали по Интернет не биха ме убедили, че е мъртъв. Аз трябваше да го убия и да наблюдавам как умира. Само така можех да се освободя истински от него.
Цялото ми желание да се ядосам изчезва и отново потъвам в познатото състояние на претръпване, което ми позволява да преживея толкова много ужас. Гневът и страхът ме напускат и усещам с благодарност завладяващата ме празнота. Само че не мога да понасям повече вида на Дру и Вивиан. Изправям се, прегърнала Виктория и тръгвам към вратата. Много са въпросите, останали без отговор, но не искам да чувам тези отговори от тях двамата.
— Ани, моля те, опитай се да разбереш — обажда се Вивиан. Отново виждам оня страх, изписан върху лицето й, но мен вече ме няма.
— Трябва да знам какво си направил, татко — чувам зад гърба си гласа на Грей, който се опитва да бъде спокоен. — Трябва да ми кажеш истината.
— Тури му пепел, синко — отвръща Дру с безизразен като бетонна стена тон. Аз съм във фоайето и слушам, като полюшвам детето на ръце. То е притихнало.
— Не мога.
— Напротив — възразява Дру. — Ако мислиш доброто на семейството си, можеш — и още как. Жена ти не е добре. Според мен изобщо не е в състояние да се грижи за това дете. А всички знаем, че ти не си негов биологичен баща. Какво ще стане с това момиче, ако майка му завърши заключена в някоя тапицирана стая някъде си?
— Това какво е? — пита Грей. — Нещо като заплаха ли?
Никой друг не би трябвало да знае, че Виктория е дете на Марлоу. Само ние двамата, с Грей. И баща ми. Краката ми омекват. Налага се да пусна Виктория върху мраморния под на Дру и Вивиан и коленича до нея. Поглеждам я в лицето. Ако е чула, с нищо не го показва. Обляга се на мен и търка очи с юмручета.
— Можем ли да си вървим вече? — пита тя.
— Отиваме си. Да изчакаме само татко.
— Добре — съгласява се тя. — Но не може ли по-бързо? Не искам да оставаме у тях.
— И аз.
Чувам гласа на Дру да бумти оттатък:
— Не съм длъжен да ти казвам с какви връзки разполагам, какви хора познавам. Работата ти, домът ти, жената и дори детето са твои, само защото аз позволих да станат такива. Едно-две обаждания по телефона — и всичко това отива по дяволите.
— Дру… — чувам пълния с молба глас на Вивиан.
— Какво си направил?
Чувам как нещо пада на земята и се счупва. Двете с Виктория се притискаме една към друга. Иска ми се да отида в колата, но не мога да изоставя Грей. Свиваме се под писъка на бурята.