— Направих онова, което бе нужно, за да станем отново едно семейство, за да има Виктория здрава майка, а ти да не прахосаш остатъка от живота си в опити да спасяваш човек, който не може да бъде спасен. Не разбираш ли?
Не чувам отговора на Грей. Но схващам гледната точка на Дру. В известен смисъл аз съм точно толкова болна, колкото е и той.
— Всичко започваше отначало — казва Дру. — Тези притъпи на паника, които я обземаха, преди да роди. Винаги започва по този начин, а следващата й стъпка е да изчезне с някой автобус един бог знае в каква посока. Ами ако някой път тръгне с детето? Или още по-лошо: вземе да я зареже някъде? Едно е, когато представлява заплаха само за себе си…
— Ти си ненормален, татко — прекъсва го Грей с презрение в гласа. — Нямаш право да използваш хората, да ги манипулираш, за да се превърнат в онова, което ти смяташ, че трябва да бъдат. Номерът ти не мина при мама. Няма да мине при мене и моето семейство. Аз се върнах с надеждата да станем едно семейство, да се научим да се обичаме и да се приемаме един друг с всичките си недостатъци и различия. Но това явно не може да стане, нали?
— Аз те обичам, синко — казва Дру с внезапно отслабнал и опечален глас.
— Ти дори не знаеш какво означава това, татко. И никога не си го знаел.
Чувам приближаващите тежки стъпки на Грей. Той се навежда и ми помага да се изправя, поема Виктория в ръце. Тя се отпуска върху гърдите му като парцалена кукла.
— Отиваме ли си?
Грей ме гледа с развълнувани очи.
— Съжалявам, Ани. Толкова съжалявам.
— Да се махаме оттук — отвръщам аз и го хващам за ръка. Не ми се приказва повече. Искам да се махна от тази къща завинаги.
— Трябваше да ти повярвам.
— Нямаше причина да ми вярваш, Грей — отвръщам аз и го дърпам към вратата.
— Не е така. Просто не исках да ти повярвам.
— Грей — казвам аз, когато излизаме и тръгваме към колата. — Всичко е наред. Можеш да ми вярваш от сега нататък.
45
Обикалям стаите на нашата къща, заслушана в ехото от живота, който сме водили в нея. Прозорците са отворени, въздухът е наситен с влага. Чувам шума на океана, долавям соления му аромат. Ако нещо ще ми липсва занапред, то е близостта на водната шир, пясъкът по краката, писъкът на чайки във въздуха, звънът на окачените на верандата китайски дрънкулки под напора на бриза. Но Ню Йорк също има своята особена красота. И по свой начин е в по-голяма степен мой дом, отколкото това място някога е било, независимо от цялата си красота.
Малкото мебели, които вземаме, са вече на път да бъдат разтоварени в безобразно скъпото жилище, разположено в характерна за Ню Йорк сграда от кафяви тухли откъм източния край на площад „Томпкин“. Кварталът не е много изискан — дума да няма. Нищо общо с тукашното луксозно селище и шикозната къща. Но жилището си е наше, наш избор, по нашите възможности, наш дом. Всичко друго остава зад гърба ни…
Минавам от стая в стая, за да се уверя, че оставяме всичко в ред, че не сме забравили нещо, което ще ни трябва. Изпитвам известна носталгия, за която нямам обяснение. Грей и Виктория са отишли да свършат едно-друго… да закрият банковите сметки, да й купят собствено куфарче за пътуването утре.
След като съм обиколила цялата къща, заставам пред стъклените врати на долния етаж, които гледат към залива, и в този миг усещам нечие присъствие зад гърба си. Завъртам се на пети и виждам в дневната детектив Харисън.
— Беше отворено — казва той с извинителна нотка в гласа.
Изглежда отслабнал и блед, но много самоуверен. Изпълнена съм с чувство на благодарност към него и жена му и сега се радвам да го видя. Ще ми се да го прегърна, но не го правя. Усмихвам се с надеждата да не изглеждам студена и дистанцирана.
— Кафе? — питам го аз.
— С удоволствие.
Наливам му чашка, но самата аз се въздържам. Вече потръпвам от изпитото до момента и предчувствам настъпващото главоболие. Сядам на дивана, а той остава прав.
— Как е семейството? — питам.
— Добре сме — отвръща той. — И вярвам, че ще станем по-добре. Имам си собствена табела: „Рей Харисън — частен детектив“. И дори съумях да намеря двама-трима души, които нямат нищо против с делата им да се заеме наркоман с криминално досие. — Той се засмива леко и това размива в известна степен тежката горчивина, оставена от думите му.